автор: eklekti4na

Отдавна завиждам на хвъркатите. Дали защото съм се родила с ръцете напред, или понеже в рода ни като цяло има неосъществен афинитет към авиацията? А може и от въздушната зодия да идва... Знам ли?! Напоследък почти не успявам да преборя гравитацията на все по-силно натискащия ме надолу Живот.
Чудя се кога за последно му се съпротивих. Мисля, че беше миналата зима, когато плаках дълго, потресена от една случайно чута човешка трагедия. Но това се случва все по-рядко. Струва ми се, че съм почнала да гледам повече напред, отколкото нагоре, а това е сигурен признак на остаряването. Току-виж и на помъдряването, но в това не съм сигурна.

Пак ме налегнаха ония натрапливи въжделения за светлото бъдеще, което стои пред мен и ме очаква. Старата мъдрост, че днес е началото на остатъка от живота ми, е прекрасна отправна точка за размисъл. Но, за да съм честна към себе си, ще трябва да призная, че напоследък не се случва нищо, което да превърне новия ден в ново начало. Пея си все оная скучновата, монотонна, тъповато битовистична песен. Набила ми се е като прилепчив летен хит и не иска да ме пусне вече няколко сезона. Искам да спра латерната на това коловозно еднодумие и пак да превърна дните си в музика. Както в детството – всеки ден различна песен, различно темпо, различна тоналност.

Ако попадам в средностатистическата извадка, значи би следвало да съм изживяла около една-трета от живота си. Остава ми почти два пъти по толкова. Или път и половина. Звучи добре. Улавям се колко често се оправдавам с тая статистика. Лесно е да обърнеш живота си в цифри и да си кажеш „Има време”, отмятайки небрежно побелелия кичур коса зад раменете си. Статистиката има това свойство да опростява някои от най-сложните неща в живота. Странно как съм започнала да й вярвам. Може би, защото ми става все по-трудно да живея. По-рано като че ли успявах да поема цялата пъстрота и условност на живота. Не понасях норми и осреднености. Днес обаче мазохистично търся мярката във всичко. Опитвам се да се убедя, че така се живее по-лесно, но май сама си отнемам живота. Бавно, ден след ден.

Как ми липсва вдъхновение... хъс...ритъм...буря...пулс...страст...адреналин...


Възможно ли е всичко това да е изчезнало и ще успея ли да си го върна за оставащия ми още път и половина живот?

Ей в такива размисли ме завари старият ми познайник Флайчо.
Флайчо е един сив гълъб с едва забележимо от прахоляк бяло петънце на дясното си крило. Навестява ме почти всеки ден, горе-долу по едно и също време. Кацва на перваза, точно до саксията със сакъзчетата и боязливо, на пресекулки си изяжда закуската. Аз обикновено се старая да му я оставя предварително, за да не го стресна, че е много плашлив. И други гълъби съм хранила, но Флайчо е голям шубелия, милия! Та затова, колкото и да му се радвам, видя ли го, гледам да замръзна на място, че като нищо ще го стресна. Не се задържа повече от необходимото време. Без благодарствени погледи, без опити за скъсяване на дистанцията. Яде и бяга. Но въпреки всичко връзката ни е много силна. Нямам намерение да го опитомявам. Мисля, че и той го разбира отлично. И ми се струва, че това му харесва много повече от шепата трохи, с които го подмамвам всеки ден.

Обичам да го гледам как отлита. Щом напусне пределите на моята тераса, това боязливо и плахо животинче, се превръща в господар на небето. И на полета си. И на живота си. Понякога нарочно се втренчвам в него, без да мигам. Знам, че ще е пред очите ми едва две минути и не искам да пропусна нито миг от тях. В такива моменти на болезнено захласване, сякаш виждам как въздухът покрай него вибрира. Крилете му, иначе малки и крехки, таят някаква вселенска сила и необяснима увереност.

Къде ли отива, колко ли време лети, след като се изгуби от погледа ми? Изглежда така, сякаш знае какво прави. Сякаш никой, дори и природата, не би могъл да го спре. Разперва криле и отлита безметежно, сякаш няма нищо за губене, но и устремено, сякаш никога няма да спре да търси.

В две минути полет се крие толкова устрем, колкото, струва ми се, не съм успяла да постигна за една трета живот. Ако се абстрахираме от статистиката, можем да кажем, че Флайчо отдавна ме е надживял. Тъжно! Но още по-тъжното е, че вече категорично не вярвам, че в оставащия ми път и половина живот ще успея да наваксам пропуснатото.