автор: midnight_witch

Обичам предмети от стъкло. Или порцелан . Изящната им съвършенност ме обърква. чупливост и крехкост в меки ръбове. В скритата сила на гладкото. Режещо – като крясъкът на майка ми – внимавай сервиза ми .

И топлата струйка кръв по пръстите ми в безупречно правилен разрез. Капките се разбиват на пода очертавайки чудовищните лица на болката, която ей сега ще прелее през дланта.

Тя мълчи.

Протяга пипалата си едва след като лепкавият път на кръвта е отпушен . Сграбчва нервните окончания, а те застиват във беззвучен вик.

Невроните регистрират момента. Записват го.

Години наред пръстите ми изтръпват докосвайки стъкло. Пазя се .

Времето. Времето има собствена крехкост. Миговете могат също да са чупливи в скритата си безценност. Има и още нещо. Неуловими са. Ако не ги регистрираш изтичат като топлата лепкава вадичка кръв в стиснатата длан на времето. После по душата ти остават правилни белези.малки разрези на миналото, в които болката е зараснала неправилно, но за сметка на това завинаги.

Безчувственост. Ако приемеш болката и я направиш част от дишането си, движението и денят си, тя става твой съюзник. В очите ти се настанява хладнокръвие. Онази топлата отдавна се е оттекла към крайниците. Понякога се нараняваш сам и гледаш отново късият й път в струйките . Всъщност друг няма как да те нарани. Вътре сте само ти и болката, здраво прегърнати толкова здраво, че сте част един от друг. Понякога пръстите ти изтръпват. Записаните моменти. После безчувствеността те изпълва отново, като захвърлен празен съд на дъното на морето.

Дъжд. И в слънчеви и в облачни дни, в сърцето винаги вали. Никой не вижда сълзите, които криволичат по причудливите сънища на душата. Състояние на дъжд, през което скулите изсъхват и добиват все по отчетливи очертания. Усмивката, която рисуваш по съмване е същата, която прибираш вечер в лявото чекмедже на банята, като чадър, които не искаш да загубиш. в този момент тялото ти се разтваря в настойчивата безплътност на локва. А дъждът не спира да вали мислено.

Любов. Можеш да и дадеш лице и име само ако си познал. Иначе е само понятие.

Любовта е нежното мъничко пролетно цвете цъфнало над снега.

Можеш да го откъснеш и да държиш два часа красотата му в дланта си . Можеш да си направиш снимка с него . Можеш дори да го хербаризираш за часовете на дъжд;

Можеш да разтвориш раните си и да пуснеш кръвта си да тече топейки снега, докато то се храни с болката ти.

Правилно. Правилата са създадени за да се запази реда. Дори в привидният безпорядък има правила. Вероятно тези на хаоса. Теории. Теоретическата неуязвимост обаче се превръща в практическа безпомощност. Тогава разбираш колко са безпомощни знанията. В плаващите пясъци няма указания за спасение. В правилата за оцеляване важи само един закон. Този на джунглата. Натрупаната мъдрост се превръща в товар от скрита добре печал.стреляй пръв. Първо правило е изненадата.

Секс. С предназначение за продължаване на поколението и превърнал се в необходимост. Не само от плътска гледна точка.Между гладът на мозъка и глада на душата идва мястото на и гладното тяло. Необходимостта от достатъчно ендорфини даващи състояние на нирвана. Може би единственият момент, в който болката се отдръпва в периферията на подсъзнанието.

Книгите, музиката, изкуството са в състояние да задоволят гладният мозък. Човешката топлина и споделянето да запълнят пукнатините в душата. Актът да дадеш. Да дадеш себе си, страховете си, топлината си и доверието си. Да изпълниш другият с надежда, че това е липсващата ти половинка - да се отдадеш, да прелееш в крехкостта на усещанията без да мислиш за острите ръбове в гладкостта на интимното докосване.

Сексът е готовността да се счупиш. Да се разбиеш на хиляди парчета. Да пуснеш дъжда в себе си .Да съблечеш ризата си . Да имаш мига, докато заключваш във себе си крехкостта на другият, чуплива до безпомощност.

И да я запазиш. На всяка цена.

Сърце. По правило мускул. Никой не те подготвя за крехкостта му. Най острите спомени за порязвания остават там. Безчувствеността като нахален сродник ту идва ту си отива. Еуфорията на чувствата спира дъжда.

Няма чадър за любов. Дори да го подариш, чупливостта му остава. При теб.

Можеш да оставиш вратата му гостоприемно отворена. Можеш да го заключиш в килер.

Истината е, че рано или късно ще го загубиш.

Като безвъзвратно разбитият сватбен сервиз на мама.