Носени на салове доверия,
стиснали до бяло обичта,
плават във реката от неверия,
пристан няма, губи се брега.
Страхът захвърлен нейде настрани,
студен кристал подобно на елмаз,
искри във мрака, в истини горчи -
с леден блясък зрее синкав мраз.
Ефирно, в безпределна пустота,
танцуват силуети от прозрения.
В сърцето бавно стапя се страстта,
прелива тихо в други измерения.
И тече реката „прозаично ежедневие”
в капки нежност, с отражения любов,
влива се в морето мътно от безвремие,
а светът различен е, и винаги e нов.