автор: LoveHunter

– Джайлс? – Прошепна Кенди на минаващият покрай стаята й иконом.
– Милейди? – озърна се той, и след като забеляза леко открехната врата се приближи до нея. – Какво ще желаете, милейди?
– Джайлс, дядо ще ме побърка. Видя ли, колко кандидати отхвърли? Всичките Джайлс, всичките. Защо го прави. Цели пет дни тук имаше толкова господа от добри семейства, защо отказа на всичките?
– Той иска най-доброто за вас, милейди. Но защо се криете и шептите?
– Дядо каза, че ако си подам носа от стаята докато не ме повика, ще ми забрани да рисувам вечер в градината. А нощните пейзажи са прелестни Джайлс, и дядо знае как да получи, каквото иска. – Тя надникна към стълбите след това тихичко попита – С кой говори толкова много дядо?
– С някакъв дук, негов близък приятел.
– Ще остане ли този дук на вечеря?
– Не знам, милейди. Мисля, че не. Говорят от доста време. От време на време се чува, че спорят за нещо, но не съм сигурен за какво.
– Мерси, Джайлс. Може ли да те помоля за нещо?
– Разбира се, милейди. Какво ще желаете.
– Ще повикаш ли някое момиче да ми опакова багажа.
– Багажа ли, милейди?
– Да. Дядо мисли, че винаги ще ми заповядва. Сега ще му кажа, че утре заминаваме за Лондон. Искам да ходя на балове и на театър. Искам да си намеря приятелки и сама ще си избера съпруг.
– Дядо ви, няма да е очарован.
– Той ме обича, ако иска да съм щастлива ще направи това, което искам.
– Разбира се, милейди. Веднага ще пратя Мери да опакова багажа ви.
Джайлс се поклони и продължи по коридора.
Кенди затвори леко вратата на стаята си, и приседна на леглото си. Приглади жълтата си муселинена рокля и погледна към вратата. С кой ли говореше дядо й. Тя задъвка нервно долната си устна, обмисляйки, дали ще е много непочтено от нейна страна да подслуша разговора на дядо си. Дядо й, казваше, че подслушването е много грозна постъпка. Но пък Джайлс, постоянно слухтеше, дори си го признаваше, и не изглеждаше гузен. Досега не си бе позволявала да подслуша нечий разговор, на любопитството надделя и тя изтича до вратата, открехна я леко и на пръсти отиде до витото стълбище. Кабинета на дядо й, беше точно до стълбите. Младото момиче се огледа, за да не попадне на някой слуга и бавничко тръгна към кабинета. Там завари Джайлс залепил ухо за врата. Когато я забеляза иконома се изправи, кимна й и се запъти с достойнство към кухнята.
Кенди приклекна до вратата и се опита да чуе нещо. От вътре се чуваха гласове, но тя можеше да различи само отделни думи. Чу „внук”, „сватба”, „наследство” и „няма да е очарован”. След това много по-ясно чу дядо й да казва: „Ще отхвърлям всички кандидати, докато той се реши да й поиска ръката.”
В следващия момент, Кенди разбра, защо чуваше по-ясно. Дядо й и госта му бяха точно пред вратата и всеки момент, щяха да я отворят.
Кенди скочи, залепи чаровна усмивка на лицето си и отвори вратата.
– Дядо? – повика го тя, с меден гласец.
– О, бухтичке, ела детето ми, искам да ти представя моя много добър приятел Дук Ковъндроу, приятелю, това е прелестната ми внучка Кенди.
– Приятно ми е да се запознаем, сър. – Каза Кенди и направи реверанс.
– Удоволствието е изцяло мое, момичето ми – каза дукът. – Дядо ти е толкова горд с теб, че не престава да те хвали. Наистина Андрю – обърна се дукът към дядото на Кенди – тя е неземно красива.
– Така си е – съгласи се Андрю – какво ще желаеш, миличка?
– Дядо, искам да отида в Лондон за сезона. Много искам да ходя на балове и на театър. Ще отидем ли дядо?
Двамата мъже се спогледаха, след което лорд Мартс се усмихна, като лисица пред кокошарник.
– Да, момичето ми. С радост ще те заведа в Лондон за участваш в сезона.
– Благодаря дядо. Дук Ковъндроу, беше ми приятно да се запозная с вас. – Кенди побърза да излезе, а когато се добра до стаята си цялата трепереше. Значи дядо й, вече й е избрал съпруг? Кой ли е? Единственото, което разбра е, че ще чака мъжа да поиска ръката й и че е внук на дук Ковъндроу. Как ли изглежда? На колко години е? Дали ще го хареса? Дали той ще я хареса? Единствения, който знаеше отговора на този въпрос бе дядо й. Но не можеше да го попита, защото ще се издаде, че е подслушвала. Е, рано или късно щеше да разбере. Сега й предстоеше пътуване до Лондон и тя щеше да се възползва от всяка свободна минутка, за да се забавлява и да се запознае с много хора. Предстояха й няколко страхотни месеца.

Лондон, две седмици по-късно

– Девил, човече, къде се губиш. Щяхме да тръгнем без теб. – Филип приглади тъмно синият си вечерен костюм и прокара ръка през русата си коса. – Честно казано, имах чувството, че Конър ще се напие преди да сме тръгнали към бала.
– Мразя баловете – Конър отпи голяма глътка уиски и се ухили срещу Девил – Как си, брат ми. От няколко дни ти търсим булка, и с всеки изминал ден ставаш все по-кисел. Кога ще кажеш на дядо ти да върви по дяволите и не зарежеш тая работа? От солидарност към теб и ние страдаме по тея балове. Вчера графиня Терескова, се опита да ми натресе една от мутиралите си дъщери. Казвам ти Дев, мразя тея балове.
– По-бъбриви сте от стадо дърти клюкарки. Само Майкъл не се оплаква. – Девил погледна към мълчаливия си приятел. Майкъл нехайно бе протегнал дългите си крака под масата, ръцете му бяха скръстени на гърдите, а сините му очи гледаха присмехулно към тримата мъже. – Майкъл, готов ли си за още една обиколка из балните зали?
– Все тая – повдигна нехайно раменете си – Само дръж онея женища по-далече от мен. Ти си търсиш жена, а нас също се мъчат да ни впримчат. Аз не ставам за брак. Като гледам през какво минаха братята ми, сигурно никога няма да се оженя.
– И аз няма да се женя – отсече Конър и отново отпи солидна глътка от питието си. – Аз викам да зарежем Дев да се оправя и да отидем в клуба.
– Е, бъди солидарен Кон, все пак, Дев има нужда от няколко силни рамена, на които да се облегне. А и е дяволски забавно да го гледаш обграден от всички онея кискащи се девойчета. Майк, вчера като не дойде на бала у дукеса Сърфолк изпусна голям купон. Щерката на домакинята, една двадесет и шест годишна мома с габаритите на новата ми карета, се лепна за нащо момче Дев. А той направи фаталната грешка да покани тая върлина на танц.
– Не ми го припомняй Филип – изпъшка Девил.
– Нещастния ни другар, взе, че налучка валс. – продължи Филип, правейки се, че не е чул коментара на Девил – Момата не можеше да танцува, но това не й пречеше да си проси танц след танц, с нашия Дон Жоан. До края на тържеството Дев едва пристъпваше. Нескопосаната лейди Пени го настъпила поне стотина пъти.
Девил се намръщи още повече. Вече му писваше. Приятелите му се подиграваха с него, дядо му го притискаше, любовниците му го гледаха кръвнишки, и всяка майка с дъщеря за женене, го нападаше като лешояд, и му набутваха нескопосаните си дъщери.
– Девил, да отидем ли в клуба? – попита го Майкъл – Много ти се събра, толкова време бягаше от брака като от чума, а сега ти се налага да се ожениш. Хайде да пийнем по едно в клуба и поиграем покер.
– Боже, как ми се иска. Проклет да е дядо ми, че ме подлага на това. – Девил погледна приятелите си. Личеше си, че и тримата не изгарят от желание да отидат на бала. Майкъл не обичаше да се появява на публични събития, защото бе Марокански принц и получаваше токова много нежелано внимание, че понякога оставаше с дни в дома си, само и само да успее да подреди мислите си и да си почине от непрестанните обществени прояви. Конър от своя страна, бе бунтар по душа. Когато някой се опитваше да го накара да стори нещо, той правеше точно обратното, дори и да не бе правилно, това бе в природата му. Да се подчинява на правилата наложени от обществото за него бе адът на земята, и не криеше, че мрази приемите на висшето общество. А Филип, колкото и да си даваше вид, че всичко това му допада, и колкото и да изглеждаше, че се забавлява, Девил знаеше, че приятеля му едва издържа на тези балове. Погледите и шушуканията, които го следваха от където и да минеше се забиваха като остри ками в сърцето му, защото той бе незаконно роден и имаше дързостта да се появява в обществото, сякаш им бе равен.
И тримата му приятели мразеха тея балове, но точно на този Девил бе длъжен да присъства.
– Само тая вечер момчета, и следващата седмица ще изкараме в Нюмаркет, става ли?
– Ще преживея още една вечер – рече кисело Конър.
– Ако лейди Мария ме нападне, ще трябва да ме спасяваш, че у дома е позволено да се бият жените, ама ако я натупам пред всички на бала, ще ме изритата от страната. – Каза Майкъл и се надигна от стола.
– Ако не я набиеш ти, ще го направя аз. – каза сериозно Девил – на седемнадесет години е, а е завършена уличница, и аз едва я издържам.
– Милата, развратна Мари, аз ще ви отърва момчета. Все пак, обичам пухкави блондинки. – засмя се Филип.
Решиха да не отиват с карета, а да повървят малко. Къщата на лейди Джаксън, се намираше на Ричмънд Стрийт и бе една от най-големите къщи в Лондон. Точно по тази причина в нея се провеждаше най-пищният бал за сезона. На него не бяха канени всички. Най-видните и най-богатите господа, най-красивите и най-ухажваните дами, най-желаните и най-търсените ергени, само отбраното общество, каймака на лондонския елит, бяха допускани до събитието на сезона. Да не получиш покана за бала на лейди Джаксън, бе равносилно на отритване от обществото. Да не се отзовеш на покана за нейния бал, се считаше за проява на лош вкус и неуважение.
Още с влизането си, младите мъже привлякоха вниманието на тълпата. Те бяха най-желаните ергени и най-прочутите развратници в Лондон. Жените им се усмихваха кокетно и им отправяха жарки погледи над разперените си ветрила. Мъжете ги гледаха завистливо, мечтаейки си да бъдат като тях.
Девил се огледа. Все същите глупави физиономии, все същите празноглави девойки, и същите нахални майки. Но какво бе очаквал да намери? Някое не шлифовано бижу, някое прелестно девойче, чакащо само него? Някоя достойна да роди наследника на Хоустън, и достойна да носи титлата дукеса Ащън? Е той не го очакваше, затова и не бе чак толкова разочарован.
И в следващия миг я видя.
На няколко крачки от него, в компанията на три красиви девойки, стоеше най-прелестното създание, което някога бе виждал. Девил усети, че се задъхва само при вида й. Момичето бе нисичко, с прелестни руси коси, прибрани в модерен кок, в които проблясваха ситни розови перли. Лицето й бе с фини, невероятно нежни черти. Високи скули, малко чипо носле, нежна брадичка. Розовите й устни се разтеглиха в сладка усмивка, от която на лицето й се появиха две толкова чаровни трапчинки, че Девил усети как сърцето му трепна развълнувано. Очите й, обримчени с невероятно дълги мигли, бяха светло сини, като лятно небе, в които се четеше някаква странна топлота.
Девил плъзна жаркия си поглед, попивайки всяка подробност от дребната й фигура, облечена чудна розова рокля.
Кожата й бе бяла, и Девил би се заклел, че е гладка като розово листенце. Младите й гърди не бяха нито много големи, нито много малки. Бяха просто перфектни, сякаш създадени, за да бъдат обгърнати от неговите ръце, а кръста й, толкова тънък, че би се страхувал да я покани на валс, за да не я пречупи.
Всичко в нея бе перфектно. Девил се зачуди, дали това чудно видение вече бе обвързано, и моментално изпита изпепеляващо чувство на ревност и силно собственическо усещане. Искаше тя да бъде негова. Ако има съпруг, Девил реши, че с удоволствие ще му сложи рога. Ако имаше годеник, моментално щеше да му я отнеме. Ако беше свободна, значи до час щеше да уреди датата за сватбата им.
Не се интересуваше, коя е, нито на кой принадлежи, след тази нощ, ще бъде негова.
Не го бе грижа, че всички го наблюдават как буквално я изпива с поглед.
Трябваха му само няколко минути.
Няколко минути, за да възвърне самообладанието си.
Няколко минути, за да стихне възбудата му.
Няколко минути, преди да отиде при нея и да я покори.