автор: 0805

Тези думи не са съвсем мои –
избягаха от мен,
когато ме разбраха
и хукнаха да търсят
сол.
Понякога ме мислят за небе
(не съм –
когато ми гърми от болка,
не мога да притисна
тежките си слепоочия
с прохладни, влажни
облаци)
и вярват в своята
безкрайност.
Не искам да ги притежавам –
най-сигурният начин да загубиш
е да имаш,
но вече всеки ден вали,
а и земя не съм –
в пресъхналите изречения
и жилавите корени
на премълчаното
умират.
Тези думи пътешестват.
И понякога се връщат,
осолени.
Съм,
когато искат
да са мои.