автор: hristam

Това започна като едно най-обикновено скайп запознанство.
На всеки се е случвало – свързваш се със някой, започвате да общувате, малко по малко се поопознавате, по някое време става ясно, че човекът отсреща е нещо повече от малко развлечение, намирате общ език и ставате все по-близки.
Всъщност така се запознах и със съпруга си – при това началото беше повече от невинно. Никой от нас не търсеше сериозна връзка, още по-малко – авантюра. Той още в началото заяви, че има прекрасно семейство, а аз – че живея с гаджето си. Връзката ни беше само виртуална и чисто приятелска – едно малко бягство от монотонността на ежедневието, а после, съвсем неусетно, стана част от него. Обсебихме мислите си и се търсехме все по-често – вече дори не помня кой даде идеята да се видим. Направихме го, и докато се уверявахме, че ще си останем просто едни добри приятели, че сме напълно доволни от това, което имаме и живота, който водим, нещата взеха, че съвсем излязоха от контрол. Оказа се, че и двамата сме така отчаяно влюбени един в друг, че всичко извън това изгуби реалното си значение. Последва развод, раздяла и женитба.
Вероятно би трябвало да имам известни угризения, че станах причина да се раздели със семейството си, но той просто не ми даде шанс да ги изпитам. Винаги ме е карал да се чувствам най-специалното нещо в живота му, а и това, което аз изпитвам към него е същото.
От само себе си се разбира, че случайните скайп запознанства престанаха да ни интересуват – и двамата се шегувахме, при това напълно сериозно, че един такъв катаклизъм в живота ни е достатъчен. „Сега разбрах колко опасно нещо е скайпа!” – казваше по тоя повод мъжът ми през смях.
Само че от известно време някакъв непознат не преставаше да се опитва да се свърже с мен, направо се изумявах от упорството му. Дни наред, въпреки че не приемах разговора, той не се отказваше, докато накрая не заподозрях, че може да е някой познат от чужбина – много от приятелите ми бяха извън страната.
В крайна сметка любопитството ми победи. Веднъж включил се, непознатият се оказа мил и внимателен човек, извини се и обясни, че не можел да се отърве от усещането, че се познаваме. Нямах снимка на скайпа, той – също, стана ясно, че не беше и от приятелите ми, но – странно, аз изпитах същото, почти от самото начало на връзката ни. Много скоро това се задълбочи до така степен, че сякаш четяхме мислите си.
„Виж с какво ще те поздравя днес” – пишеше ми например той, и ми изпращаше точно песента, която си бях пуснала в момента. Или: „Днес написах това за теб” – и получавах стих, който досущ повтаряше римите, които се въртяха в главата ми.
Бях изумена от тези съвпадения, той твърдеше, че е не по-малко изненадан. „Знам, че има хора, така настроени на една и съща вълна, че понякога улавят мислите си” – пишеше ми. – „Защо не пробваш да уловиш моите в момента? За какво си мисля сега?”
„За това, че искаш да ми подариш онази роза във вазата до теб” – написах, без изобщо да се замисля.
„Да, така е, а има ли нужда да ти казвам какъв цвят е, или вече знаеш?”
„Жълта” – категорично написах.
„Да, бледо жълта, точно така” – потвърди той – „Виждаш ли, има неща, за които не можем да намерим логично обяснение, и въпреки това са прекрасни. Така че нужно ли е да го търсим изобщо?”
Да, наистина беше прекрасно да се споделяш с някого по този начин, и, не знам дали той ми повлия, но и аз започнах да приемам това просто като даденост – една вълнуващо усещане, излизащо извън обичайните рамки. По едно време мислех да споделя за това със съпруга си, но не знам защо, не го направих и задържах в пълна тайна и само за себе си този странен контакт. Имах особеното усещане, че ще разваля магията, ако я споделя с някой друг, а вече бях обсебена от нея. В някои момента го усещах в мислите си, и знаех, че и аз съм в неговите, струваше ми се, че много малко още е нужно, за да можем да общуваме изцяло по този начин, и скайпа да стане излишен.
Сигурно и за това нито аз, нито той изпитвахме необходимост да се срещнем – това едва ли би направило общуването ни по-пълноценно. Имахме нужда да докосваме мислите си, а не телата си, и това беше много по-силно като изживяване от всичко, което бях изпитала до сега.
Вече долавях всяко негово настроение, и един ден разбрах, че има някаква промяна.
„Случило ли се е нещо?” – написах.
„Налага се да замина и може би няма да се върна повече” – отговори ми – „Това си усетила”
Сърцето ми сви точно както и неговото от предчувствието за предстоящата раздяла.
„Разбирам – написах – може би няма да можем да се свързваме повече...”
„Да, така е – прочетох – и знам, че...”
„...искаш да се видим” – довърших мисълта му.
„Аз и така те виждам много ясно” – написа – „И знам, че си прекрасна.”
„Струва ми се, че мога да кажа същото и за теб” – отвърнах – „Но все пак не искам да се разделим, без да сме се видели”
Съгласи се с мен, и ми даде адреса си, подготвял заминаването си, и така за него щяло да е по-удобно. Нямах нищо против, вече го познавах достатъчно добре, за да се безпокоя от факта, че ме кани в дома си. Вече знаех, че живеем в един и същи град, оказа се, че и не сме много далеч. Живееше в малък тих квартал на десетина минути път с такси от нас.
Улицата, на която слязох беше спокойна и тиха – имаше само две деца, които си играеха с топка, едно скучаещо куче и един много възрастен човек, задрямал на пейката до входа, в който трябваше да вляза. Дълго звънях на вратата, изненадана, че никой не отваря, докато най-накрая не се отвори съседната врата.
- Търсите ли някого? – попита ме жената, която се показа.
Обясних й, че преди малко съм разговаряла с човека, който живее тук и идвам при него.
- Сигурно сте го изпуснала – каза ми тя – преди малко се обадиха от старческият дом, че колата идва да го вземе, и му помогнах да слезе до пейката.
Изгледах я недоумяващо.
- Сигурно е станала някаква грешка...
Но тогава долових нещо, нещо много познато, усещането за него беше много силно. Той беше някъде съвсем наблизо и искаше да се сбогуваме.
Хукнах надолу по стълбите и стигнах до входа на блока точно в момента, в който двама мъже помагаха на стареца да се качи в колата пред блока. „Не може да е истина!” – опитвах се да се преборя с обърканите си мисли, и тогава, малко преди да влезе в колата, старецът се обърна и погледна право в мен. Усмихна се едва доловимо, и ми намигна.