автор: LoveHunter

Англия

Престън Менър

Сутринта в огромния Престън Менър бе слънчев и топъл. Капчици роса блестяха по нежните листенца на екзотичните цветя в пъстрите лехи обграждащи имението. Пойни птички пееха любовните си песни от върховете на вековните тополи, от двете страни на широката алея водеща до главните порти на величествената постройка.
Престън Менър бе едно от най-красивите имения в Англия. Къщата, построена от червен камък, бе на повече от сто години. Извисяващ се на четири етажа с три крила, господарският дом бе наистина огромен. С осемдесет стаи и три огромни бални зали, обзаведени разкошно и с вкус, Престън Менър вдъхваше страхопочитание и завист от всеки, който го посетеше.
С от тренирано движение, стария иконом Джайлс отвори входната врата, и с церемониален жест въведе двамата джентълмени в притъмнелия вестибюл. След като предадоха палтата и шапките си, на един лакей, младите господа последваха иконома до голямата приемна, декорирана в кралско синьо и златисто, където се присъединиха към още десетима господа, които чакаха домакина да ги удостои с присъствието си.
Джайлс предложи питиета на новодошлите и напусна залата с кисела физиономия. Знаеше, че му предстои да приеме доста гости днес. Не, че нямаше да се справи. Той бе образцов иконом, работил за фамилията Престън почти четиридесет години. Бе приемал и задоволявал прищевките на стотици гости, членове на висшето лондонско общество, които бяха посещавали имението по една или друга причина. Някой идваха, за да разгледат прелестните градини, други, за да видят породистите коне, а трети, просто си измисляха какви ли не абсурдни причини, за да прекарат известно време в уникалното имение.
Но сега в имението не идваха напудрени матрони да искат няколко златисти орхидеи, или застарели лордове търсейки състезателен кон. Тук бяха отрочетата им.
Сбирщина арогантни контета. Комарджии, лентяи, развратници и неудачници. Скучаещи млади мъже, пристиснати от семейства си, да си намерят съпруга, зестрогонци и парвенюта, всички до един ергени и всички те се бяха насилили да станат преди обед с една единствена цел.
Кенди!

Кенди Елизабет Престън, бе единствената внучка на Андрю Лойд Престън, лорд Мартс. Още на две годишна възраст бе останала сираче, след като при нещастен случай и двамата й родители умират. Тогава дядо й се нагърби със задача да я отгледа и да я превърне в истинска лейди.
И сега, след шестнадесет години, в навечерието на осемнадесетия си рожден ден, на грандиозен бал, Кенди Елизабет бе представена в обществото и официално изведена на пазара за булки.
Светлото събитие се бе провело предишната вечер в Лондон.
Освен, че бе неземно красива и с нечувано голяма зестра, Кенди бе наследила от покойната си майка, едно малко състояние. Тя също така бе единствената наследница на неприлично богатият си дядо. Един ден, Кенди щеше да стане неизмеримо богата.
Затова не бе никак чудно, че Кенди предизвика фурор на бала и макар че веднага след полунощ дядо й я бе подложил на тричасово пътуване обратно в Престън Менър, сега тук се тълпяха всички ухажори, които бяха успели да се доберат до нея, през краткото й пребиваване на бала. И всички те таяха надеждата, че ще бъдат избрани за съпруг на красивата наследница.

– Дядо, седемнадесет! Седемнадесет! – провикна се Кенди и затанцува в кръг около дядо си. Андрю Престън бе среден на ръст, и въпреки годините си бе едър, а по набразденото му с бръчки лице, още личеше, че някога е бил красив мъж.
– Да, кукличке – усмихна се той – Седемнадесет.
– Дядо не трябва ли вече да слизаш? Ще ги обидиш и ще си тръгнат.
– Никой не би го направил, момичето ми. Всеки би бил щастлив да бъде твой съпруг. Но нали ти казах, когато станат двадесет тогава ще сляза.
Кенди отново изтича до прозореца и впери поглед в алеята пред къщата, очаквайки тримата ухажори, които ще попълнят желаната бройка.
Андрю се усмихна снизходително на малката си внучка. Единствената му роднина. Тя бе мила и нежна, много чувствителна и любвеобилна. Докато растеше бе най-доброто дете, което някой би си пожелал. А скоро щеше да стане съпругата мечта за всеки мъж. Нейната добродушност и наивност привличаха мъжете като магнит. А той щеше да се постарае, никой да не злоупотреби с нея.
Още, откакто бе навършила десет години, Андрю бе започнал да я подготвя за брачния живот. Как да бъде добра домакиня, как да води голямо домакинство, да се грижи за сметките и за съпруга си. Тя би била награда за всеки мъж.
Кенди изписка весело и заподскача пред прозореца. Русата й коса се разпиля по раменете й, след като единствената фиба изхвърча от семплата й фризура. Сетне се завъртя възторжено и розовата й рокля я обгърна като облак. Застана пред дядо си и го погледна втренчено.
– Добре, ангелче, отивам – каза примирено той и се повдигна от креслото.
– Дядо, нали помниш какво ти казах. Дук Форестър не ми хареса, лошо впечатление ми направиха и граф Томпсън, граф Едуин и лорд Макноулти.
– Веднага ще ги отрежа – заяви той и излезе от стаята.
– Лордовете Креймър, Малър и Доудън ми допаднаха – не се отказваше Кенди като вървеше по петите му.
– Добре, ще ги пробвам.
– Другите не ги познавам. Само танцувах за малко с тях, и те решиха да ме ухажват, ама ти да ги разпиташ. Трябва да е млад и красив. Да е умен, да обича животните, да обича да танцува и да ми дава да рисувам, да...
– Тиквичка? – Андрю застана на края на стълбището – Кенди, марш в стаята.
– Ама дядо...
– Отивай си в стаята момиче. – скара й се той.
– Добре дядо, само още нещо. Много да иска да се ожени за мен и да иска много деца.

Ащън Хол

– Няма да се женя! Не искам деца! Забрави го. – Девил Хоустън, дук Ащън, стовари мощния си юмрук върху бюрото и изгледа намръщено дядо си – Само през трупа ми, чуваш ли, през трупа ми!
– За бога Девил, вече си на двадесет и осем. Ти си единствения ми наследник, трябва да се ожениш и да се сдобиеш с наследник, иначе ще ти отнема титлата и няма да получиш нищо то мен.
– Не ми трябват парите ти и титлите ти. И колкото и да искаш не можеш да отнемеш титлата, която наследих от баща си. Съвземи се, старче, няма да стане.
– Не ми говори толкова неуважително момче. Искам да се ожениш и ще го направиш. Аз съм те отгледал от едно парче месо, всичко, което си, дължиш на мен. Не ме интересува какво искаш ти, аз съм с единия крак в гроба и искам да имам внуче, което да подържа преди да умра, искам да знам, че ще има кой да продължи рода, искам да знам, че Ащън ще просъществува и след смъртта ми, че рода ни, няма да се свърши с теб. Разбери ме, обичам те и трябва да започнеш да се държиш като отговорен човек. Искам да се ожениш Девил.
Девил погледна дядо си. Той винаги беше злобен и заядлив, но думите му раздраха сърцето му. Иска или не, той бе единственият, който можеше да продължи рода. Младия мъж прокара ръка през черната си коса и погледна косо дядо си.
– Печелиш, но ще се оженя, когато реша и за която реша. – каза накрая той.
– Имам само едно условие. Искам да се ожениш до половин година.
– Добре! – съгласи се Девил и се надигна, протягайки едрото си мускулесто тяло.
– Аз мога да ти предложа, едно девойче.
– Не. Аз ще я избера. Ясно?
– Добре, синко. Както искаш. В Лондон ли ще отидеш?
– Къде другаде? Но да знаеш. Няма да се оженя за някоя суха девица, която дори не може да се целува. Искам истинска жена.
– Това ти го решаваш.
– Да, аз решавам. Утре сутринта тръгвам за Лондон.
Много бързо се пречупи, помисли си Доналд Хоустън. Девил бе твърде буен, груб и самостоятелен, за да приеме с подобно примирение вмешателството в живота му. Знаеше, че начинанието ще е трудно. Както всичко свързано с Девил. Внукът му живееше по свои правила, не се съобразяваше с никой, не даваше обяснения и не зачиташе чуждото мнение. Беше пълен с пороци и недостатъци подчертавайки името му. Бе много избухлив, любимото му занимание бе да слага рога на всеки съпруг имал глупостта да остави съпругата си без надзор докато Девил е наоколо. Той бе твърде красив и богат, за да може която и да е жена да му откаже каквото и да е било.
Доналд не се съмняваше, че внукът му ще си намери съпруга с едно щракване, но се притесняваше, че ако вземе някое слабохарактерно девойче, ще превърне живота му в ад.

Девил излезе с твърда стъпка от къщата и закрачи към огромната конюшня на Ащън Хол. Когато влезе, в нея го очакваше арабският му жребец Луцифер, прекрасно черно животно с гигантски размери. Девил се метна на селото и препусна далеч от къщата. Трябваше да размисли. Дядо му бе прав за едно, трябваше да има наследник. Но защо за това трябваше да се жени. Можеше да има и незаконен син, който ще припознае и отгледа, нямаше да му се налага да има съпруга, която да се влачи след него цял живот. А детето макар и незаконно ще бъде негово, нищо няма да му липсва. Един ден детето ще стане дук Ащън, никой няма да посмее да се изправи срещу него.
Но още в същия момент отхвърли тази мисъл. Помнеше ужасните години на приятеля си Филип, докато бяха в Итън. Филип бе незаконно роден и макар да живееше с майка си, една доста богата вдовица, това, че бе незаконен син на „щастливо ожененият” херцог Хамилтън, винаги бе затваряло вратите на обществото пред Филип. Децата могат да бъдат много жестоки, и Филип бе изтърпял твърде много обиди и подигравки. Единствено високия му ръст и силните му юмруци го спасяваха от наглите подмятания на момчетата в Итън. Девил не желаеше детето му да преживее това само защото е бил прекалено голям егоист, за да го лиши от почтено име и майка.
По дяволите, кога бе станал такъв моралист, запита се той с намръщена физиономия. Трябваше да си намери някое слабохарактерно девойче. Някое, което щеше да си седи в Ащън Хол и да отглежда децата му, докато той си живее по старо му в Лондон. Щеше да си избере момиче от добро семейство, но без пари, без положение и без влиятелно роднини. Дори можеше да е малко грозничка, за да е сигурен, че никога няма да му сложи рога. Щеше да я посещава три пъти в годината. На рождения й ден, на коледа и още веднъж, когато се е възстановила от раждането, за да я заплоди отново. О, да, брака нямаше да е толкова лош. Макар да не го признаваше открито, той искаше много деца. Поне четири сина, а може и още толкова дъщери. Той самият бе единствено дете и често завиждаше на другите момчета, които винаги можеха да разчитат на братята и сестрите си. Искаше и неговите деца да има към кого да се обърнат и да има с кой да си играят и споделят. Щеше да е хубаво Ащън Хол да се изпълни със смеещи се и крещящи хлапета, които да тичат насам натам и да правят бели. Да той щеше да замине за Лондон, за да си намери съпруга.