автор: LoveHunter

Лейди Рална от Баргън Касъл стоеше на малката пейка, до прозореца на кулата, в която живееше от десет дни. В скута й спеше малко пухкаво коте. С едната ръка, Рална го галеше разсеяно, докато в другата държеше малко томче подвързано с ярешка кожа. След като бе закусила се оттегли, защото сър Монтимър, който твърдеше, че е влюбен в нея и иска да бъде неин съпруг, тази сутрин бе по-нетърпим от всякога.
Беше ядосан на шивача си, защото сватбените му одежди не съответствали на положението му и трябвало да чака още поне пет дни, за да получи перфектните дрехи, с които да се ожени, за нея, перфектната жена, както постоянно я наричаше. Всеки на негово място би я заключил в кулата, и би се оженил на момента за нея, но не и сър Монтимър. Той й бе дал пълна свобода и Рална можеше да ходи, където пожелае. Три пъти се бе опитала да избяга и макар и трите да бяха неуспешни, тя не се отказваше, а и Монтимър никога не би я наранил. Той бе като малко дете. Цупеше се за глупости и единственото, което го интересуваше беше да му бъде удобно.
Когато я отвлече преди десет дни, няколко пъти й се извини, че е бил груб, като я оставил да язди, вместо да й доведе удобна, карета, с която да я отведе в новия й дом. Монтимър се държеше с нея като с малко дете. Вечер щом се налагаше да спят на открито я завиваше с няколко одеяла и й пееше докато заспи.
Преди два дни се поряза с ножа за месо и заплака. Този мъж бе наистина твърде чувствителен. При други обстоятелства, Рална би се забавлявала с него, но в момента се притесняваше от това, че годеника й, може да не пожелае да се ожени за нея, защото е живяла толкова дни с друг мъж.
Младото момиче бързо отхвърли тези мисли и отново се зачете в любимия си роман. „Облечен в лъскави доспехи, яхнал дорестия си бял кон, рицарят спря пред черната кула, в която дамата на сърцето му бе пленница на черния лорд. Геройски рицарят се пребори с похитителя й, сетне се покатери по стената на кулата, за да стигне до своята любима. Щом го зърна принцесата протегна към него малката си бяла ръка. Рицарят падна на колене, целуна дланта й и й се закле във вечна любов. След като принцесата се съгласи да стане негова съпруга, рицарят я освободи от плена на черната кула, взе я в обятията си, качи я на белия си жребец и препусна към замъка си с нея.” Рална въздъхна. Колко романтично е, помисли си тя и затвори очи, като облегна глава на студената каменна стена.
Пред очите й се появи силната фигура на годеника й Балтазар Дивия. Облечен в блестяща броня и яхна белия си жребец той идваше за нея, и също като рицаря от романа й, той се покатери по стената на кулата, за да й се закълне във вечна любов и да я спаси от участ по-страшна и от смъртта.
- Перфектна моя – чу се почукване и скимтящ глас откъм вратата.
- Влезте, сър Монтимър. – извика Рална. Вратата се отвори в стаята влезе мъж на около тридесет години. Беше плашещ факта колко много си приличаха двамата. Рална бе стройна и слаба, висока малко повече то метър и петдесет и пет, а сър Монтимър бе точно колкото нея. И двамата бяха с дълги руси коси, с тази разлика, че косата на Рална стигаше до кръста й, и блестеше като слънце, а косата на Монтимър беше дълга до раменете му и на вид бе като слама. Бе със слаботелесно, дори кокалесто тяло. Винаги казваше, че „перфектната” му фигура се дължи на факта, че не яде нищо, което има лице. Младият лорд постоянно ръфаше разни треви, плодове и зеленчуци, но никога месо или яйца. Преди два дни бе объркал пая с месо на Рална с пай от сливи и щом разбра грешката си изтича да повърне на двора.
Рална често си мислеше, че е прекалено необичайно този мъж да мисли за себе си като за кръвожаден рицар, при положение, че първо той не е рицар, също така не яде месо, носи само коприна и се страхува от буболечки. Когато началника на стражата му, каза, че трябва да се отделят пари обучението на войниците му, Монтимър заяви, че парите са му нужни, за да напълни складовете си с френско вино и плодове за през зимата, нищо че пролетта чукаше на вратата им.
- Извинявай за лошото ми отношение, перфектна моя. – измрънка Монтимър и въздишайки тежко се строполи на пейката до нея. Кръстоса краката си един върху друг, приглади гънките на туниката си и й се усмихна. – Харесват ли ти? – попита той и протегна покритите си с пръстени ръце към нея. – Днес дойде бижутера ми от Лондон. Направо ми се ще да заплача от радост, кълна се в господ, обожавам този с големия рубин.
- Красиви са милорд. – отвърна му Рална, макар че никога не би се накичила с толкова бижута. Той бе царя на кича. В момента бе облечен в прилепнали по тънките му крака златисти панталони, червена туника със златни копчета, обточена по краищата с кожа. Монтимър никога не носеше ботуши, а скъпи кожени обувки, леко заострени отпред и с широки токове, подковани с желязо, които тракаха при всяка негова крачка.
- Перфектна моя, дойдох да попитам с какво смяташ да се облечеш за вечеря, за да бъда в тон с теб. Все пак ние сме перфектната двойка нали?
Това бе още една от странностите му. След като я доведе в дома си, й бе дал цял гардероб с нови рокли и за всяка рокля той имаше дреха в същия цвят и я обличаше, за да бъдат в синхрон.
- Милорд, ние не може да бъдем перфектната двойка, знаете, че не бих могла да се оженя за вас. Аз си имам годеник и той скоро ще дойде за мен. Много скоро...
- Не, не те слушам, не, не. – Каза сър Монтимър като си запуши ушите, като малко дете, което не желаеше да разбере истината. Рална поклати глава. Винаги щом захванеше темата за освобождаването си, сър Монтимър веднага си запушваше ушите, за да не я слуша.
Тя свали ръцете от ушите му.
- Добре, милорд. Довечера ще съм с розовата рокля от Ланжур.
- Страхотно. – запляска възторжено той. – От колко време чакам да облечем нещо от Ланжур. Той е перфектен в работата си. Прави перфектни дрехи. А и е много чаровен нали? – попита той и като се наведе към Рална й прошепна съзаклятнически. – Видяхте ли какви мускулести ръце има. Направо се разтреперих докато ми взимаше мерките. Но, стига за него. Кажи ми Прелестна, харесваш ли новата ми прическа. Чух, че във франция имало някакъв перфектен перукиер, който правил перуки от истинска човешка коса. Ще сме много сладки двамата с червени коси, не мислиш ли? – следващия миг той въздъхна театрално и погали Рална по косата сякаш галеше някоя от стотиците си котки, които се разхождаха из замъка. – Но защо, моя перфектна лейди ти си с такива черни очи. Не е честно. Трябваше да имаш ангелско сини очи като моите. Светли, като летен ден. Блестящи като звездите. Но не се бой. Няма да гледаш никой в очите и така няма да забележат този ти недостатък. – заяви бодро той и с парадна стъпка напусна стаята.
Рална се почувства неудобно. Ако не го познаваше лично, щеше да си помисли, че той е жена. Говореше като жена, ходеше като жена, дори говореше за мъжете като че ги харесва както ги харесва една жена. Всичко това беше объркващо.
Остави малкото си томче на пейката, пусна беличкото коте на пода и се изправи. Протегна се и отиде до скрина. Извади розовата си рокля от Ланжур и бързо се преоблече. После седна пред огледалото и започна да сресва златистите си коси с гребен от слонова кост.
Вече почваше да се притеснява. Защо годеникът й не идваше? Датата за сватбата й с Монтимър бе определена за след три дни. Не можеше да си позволи да чака някой да благоволи да я спаси. Баща й дори не подозираше колко слабо се охраняваше крепостта. Ако го знаеше едва ли ще чака годеника й, а вече да си я е прибрал у дома. Ако не беше злият началник на стражата, капитан Маргерс, Рална щеше да избяга още преди няколко дни. Но той беше зъл. Дори се опита да я удари, когато я хвана се промъква през портата. Само благодарение на намесата на сър Монтимър, се отърва от боя.
В двора настана суматоха. Чуха се викове и звънене на камбана. Това бе сигнал, че идват неканени гости. Рална изтича до прозореца и видя повече от двадесет рицари и още толкова слуги да яздят към подвижния мост на крепостта, който се вдигаше бързо.
Младото момиче се взря напрегнато в далечината и успя да различи, че конниците носят отличителният герб на годеника й. Меч в пламъци. Рална изписка весело и хукна към вратата. Смяташе да излезе от кулата, за да го пресрещне, но на стълбите бе спряна от двама от хората на Маргерс, които буквално я завлякоха отново в стаята й. Хвърлиха я грубо на леглото и бързо излязоха, заключвайки вратата след себе си.
Рална гледа дълго с широко отворени очи, вратата. Никой не се бе отнасял толкова зле с нея. Стана бавничко от леглото и отиде до вратата. Опита се да я отвори, но тя не помръдна. Чу, че стражите са пред вратата й и побърза да отиде до прозореца, за да огледа за Балтазар.