автор: dr_abdul

Оковите на душата XI
Абдулрахман Акра

Опитваше няколко пъти да се свържи с нея, но напразно. Точно в този момент усещаше колко е голяма загубата когато един факт става неоспорим и колко е голяма разликата между това да предположиш и да преживееш.
Наля последната чашка от бутилката и запали една цигара с надежда да се успокои. Ала вече беше убеден повече от всякога, че животът след тази нощ никога няма да бъде както беше преди.
-Ели... Ели… - започна тихо и нежно да шепне. Усети как гърлото му се свива и гореща сълза се стече по лицето му. Не е вече лице от мечтите... представяше си я като образ, усмивка, глас, дори и аромат... по кожата му се разпространяваше споменът от нежният й допир, топлината на младото й тяло, меко и нежно, придружен от духовния опиум, с който се наслади при прегръдките им.
Пореден опит... дава свободно, с насълзени очи погледна нагоре да благодари бог и се моли горещо тя да отговори. Не би искал нищо друго от живота, освен да чуе гласа й в бездънното море на отчаяние, дори не би искал самият живот, който би дал в замяна на това.
-Да
-Ели... слава Богу че отговори.
- Няма никаква полза от това, обадих се защото не би било учтиво да не отговарям.
-Ти ми обеща да не се промени нещо.
- Не съм те излъгала, а излъгах себе си когато мислих че го мога.
-А сега?
-Какво сега, Николай, ти си женен мъж, а аз съм свободно момиче и за миг не бих искала да бъда любовница на женен човек.
- А приятелството?
-Самият ти знаеш, че не сме били приятели дори през първите мигове на срещата ни.
Замълча. Той от самото начало изпитваше нещо специално, нещо като магнит, който го обвързваше с нея, да... той се влюби в нея от пръв поглед, както и тя, но и двамата имаха предчувствието, че любовта им е невъзможна.
- Искам едно да ти кажа.. .предположила съм това, но един вик на надеждата все ме накараше да мисля за някакво чудо, въпреки че съм достатъчно зряла, за да се убедя, че времето на чудесата отдавна е минало.
Сълзи горещи и стенания болезнени - всяка нейната дума беше като камшик, който удряше неговата душа.
-Ели... Самият ти глас чрез кабелите внушава толкова радост в дните ми, докосването на тялото ти ме кара да се чувствам като цар на царете. Обикнах те от първият тон на гласа ти когато попита за свободното място в онова заведение..
-Николай... за нещо съм ти благодарна - за това, че беше толкова искрен и честен с мен.
-Можех да те излъжа Ели, но не ми даде сърцето... толкова си ми мила и драга. Никога не съм те поглеждал като момиче за една нощ.
- Откога си женен.
-От две години.
-А защо си сам, къде е жена ти?
-При нейните родители в Лом.
-Толкова далече.
-Да.
-Извинявам се че питам, но защо е там.
-За да прекара лятото.
-Интересно, хората идват на море през лятото.
-Обвързана е с родния край и с роднините си.
-А ти прекарваш три месеца сам.
-Да, работя в областта на туризма.
-Ясно. Не искам да се сравнявам с никoй, но все пак оставам жена в края на краищата... ако бях на нейното място не бих те оставила за миг.
-Не мисля че го заслужавам.
-Не искам да се гордееш... но ти си единственият мъж който съм смятала за принц на мечтите си. Не намеквам за нещо, нито изказвам желания - просто е излишно да повтарям че това е последния разговор между нас.
-Няма нужда да го потвърдиш..боли ме.
-И мен.
Нейният тон взе да се успокоява, но раната я имаше дори в гласа й по кабелите - толкова е прозрачна нейната душа.
-Обичаш ли я?
-Не я мразя, оженили сме по любов когато учеше тук и нещата вървяха прекрасно, но не знаех че толкова е обвързана към родния край. Не ми е сторила зло никога, но един ден стана едно недоразумение между мен и баща й и тя беше на неговата страна. Тогава бяхме пред развод.
-И?
-Открихме че е вече бременна.
- И дете ли имаш.
-Да, едно кърмаче.
-Да ти е живо и здраво.
-Благодаря ти. И тогава потиснах раните от моето разочарование и реших да продължим живота за благото на детето.
- Може би си постъпил правилно. Ти си знаеш. Единственото което мога да ти пожелая е щастие и само щастие, защото го заслужаваш.
-Да разбирам ли, че не ме мразиш.
-Аз те обичам. Не съм го казала, защото вярвам в това, че не съм длъжна да кажа нещата щом ги показвам.
- И не те яд на мен.
-Не на теб, а на обстоятелства около теб.
Замълча за малко и с остър тон викна:
-Дори по ме е яд сега, защото откривам все по-любими черти в теб. Въпреки тъгата си не си изказал нито една лоша дума за твоята жена.
-Аз я уважавам. Казах ти: Никога не ми е сторила зло.
-Малко й завиждам.
-Аз от самото начало му завиждам.
-На кого.
-На този който ще спечели този Божидар, хубавата Елеонора. А мен ме е яд защото нашите проблеми с жена ми изглеждат толкова лесни и решими отстрани, ала вътре в мен не са. Дори самата тя мисли че съм забравил за случилото между нас.
-Малките камъчета обръщат колата понякога.
-Да, абсолютно правилно.
-А сега ти пожелавам лека нощ.
- И не сбогом.
-Не обичам тази дума, но няма да се чуваме повече.
-Умолявам те.
-Лека нощ... едно нещо искам да разбереш за последно. Чувствам искрената ти болка, но тя никак не е по-малка от моята.
Ели.
-Лека нощ Николай.
И затвори.
Плач посред нощта. Яд и ярост към цялата съдба, която е предварително уредена без да можем да се намесим. Счупил празната бутилка и удари чашата в стената... а червената течност течеше по бялата стена като кървящата рана, която бе единственият свидетел на раните във влюбената му душа.

-Следва-