автор: stir

оригинал:

VERMEER

Quia respexit humilitatem ancillae suae.
Luke 1:48

She stands by the table, poised
at the center of your vision,
with her left hand
just barely on
the pitcher’s handle, and her right
lightly touching the windowframe.
Serene as a clear sky, luminous
in her blue dress and many-toned
white cotton wimple, she is looking
nowhere. Upon her lips
is the subtlest and most lovely
of smiles, caught
for an instant
like a snowflake in a warm hand.
How weightless her body feels
as she stands, absorbed, within this
fulfillment that has brought more
than any harbinger could.
She looks down with an infinite
tenderness in her eyes,
as though the light at the window
were a new-born child
and her arms open enough
to hold it on her breast, forever.



превод:

ВЕРМЕЕР

Quia respexit humilitatem ancillae suae.
Лука 1:48


Тя е до масата, застанала
в центъра на твоя кръгозор
с лявата й ръка
едва-едва върху
дръжката на глинената кана, а дясната
току докосвайки рамката на прозореца.
Ведра като ясно небе, светеща
в синята й рокля и обагрената
бяла памучена забградка, тя гледа
никъде. Върху устните й
е най-неуловимата и прекрасна
от всички усмивки, уловена
за миг
като снежинка в топла ръка.
Как безтегловно се усеща тялото й
докато тя стои, погълната от това
занимание, което донесе повече
отколкото би могъл който и да е предвестник.
Тя поглежда надолу с безкрайна
нежност в очите,
като че светлината на прозореца
е новородено дете,
а обятията й отворени тъкмо
да го крепят на нейната гръд, завинаги.