автор: dr_abdul

Оковите на душата - IX

Тя тръгна към вратата за да я отвори, а той остана в стаята, гледайки наоколо сякаш да запечата в своята памет всичките й детайли, просто за да ги гали с мислите си когато се усамоти, като любими неща, свързани с любим човек.
- Николай, запознай се с моята майка. - Прекъсна мислите му тя.
-Здравейте. Николай се казвам.

-Приятно ми е, Иванка.
Погледна лицето на майката с притеснен поглед. Тя беше в късните четиридесет, но изглеждаше запазена дама. Отпусна се вътрешно когато не позна в лицето й една позната – нещото, което вътрешно го притесняваше преди да се срещнат.
-Няма ли д а седнете? - Попита майката усмихнато.
-Не. Бих искал, но наистина трябва да си тръгвам вече.
-Добре. Ще се радваме да дойдете пак на гости.
-Благодаря. А сега Ви пожелавам лека вечер.
Тръгна към вратата, а тя си наметна лекото спортно яке и тръгна след него.
-Ще те придружа до спирката.
- Бих се радвал, но наистина мога да се справя. Не искам да ти прекъсвам учението, доста време загуби днес с мен.
-Нищо. Радостта беше моя.
-Добре.
Извикаха асансьора и с усмивка я погледна в очите:
-Наистина си инат.
-Да, ама не съм и настоятелен човек. А моят инат не вреди на другите.
-Дойде асансьора.
-Да влезем тогава.
Стояха кротко и двамата в асансьора, сякаш скоро са се запознали. Самото слизане надолу му внуши един вид спокойствие, въпреки вълнението му поради краткото им усамотение в асансьора.
Пътеките към спирката бяха оживени от хора. Пейките под дърветата бяха с усамотени двойки, които си приказваха мило за делниците или си целуваха, възползвайки се от нежния предвечерен лeтен бриз.
-Иска ми се да седнем на такава пейка един ден. - Каза той изведнъж.
- Идеята не е лоша. Аз доста съм седяла тук .
- Кога? - Попита той с особен тон.
-Много отдавна - хитро се усмихна тя.
-Тогава не ме познаваш от дете. Не помня, че съм седял тук. - Усмихна се той.
-Ех, може би се минавал покрай мен, прегърнат с някоя. Не забравяй, че и тогава си бил по-възрастен от мен.
-Аха... Искаш да кажеш, че си сядала на тези пейки като беше малка?
-Нещо токова.
„Какво е това? - Запита се наум.- Сякаш искам да притежавам и цялото й минало. Какво ми стана?”
-Стигнахме спирката. Още малко и ще дойде автобуса.
-Да. Разсеяно отговори той и после каза:
-Благодаря ти за прекрасното време.
-Ще има още по-хубави времена.
-Надявам се. - Каза Той със скрито огорчение.
-Николай...
-Кажи, Ели.
-Ще ти се обадя по-късно, може ли?
-Разбира се, бих се радвал.
-И може да задам въпроси.
- Женско любопитство ли?
-Не . Този път е лично любопитство.
Уплаши се вътрешно и сякаш усети края на това едновременно хубаво и мъчително преживяване.
-Защо мълчиш?
-Казах ти, бих се радвал.
-А ще се радваш ли да отговориш на всичките ми въпроси?
- Бих се опитал, но не обещавам.
-Какво не обещаваш - да не отговаряш или да не се радваш?
В този момент като спасител дойде автобуса. Чувстваше се като удавник в морето от неочаквания разговор. Сякаш се задушаваше и докато не пристигна автобуса, не успя да си поеме дъх.
Тя се приближа до него. Искаше преди да дойде автобуса той да я прегърне, но той се преструва сякаш не се досещаше и усмихнато се качи в автобуса. седна до прозореца и й махна с ръка за довиждане. А след като автобуса бавно тръгна, поглеждаше към нея да види дали тръгна обратно към дома си.
„Колко хубаво би било ако те имам завинаги... Но това никога няма да стане.” - Каза наум с огорчение сви дланта си безпомощно.
Погледна през прозореца бързото преминаване на всичко наоколо: сградите, колите, хората и дърветата.
„Така минава и живота ни - без да имаме дори шанса да го тълкуваме.” - Каза наум и после се замисли:
(- Хубав ден, хубаво време, всички наоколо е красиво, ала голотата само украсява истината както казали мъдреците.
Красива е истината, ала боли.
-С една болка може да оцелее човек, особено когато чрез нея спестява много болки на много други.
-И?
-Ще й кажа истината, ако пита за нея.
-А утре, ще се адаптираш ли с факта, че няма да я има повече в живота ти?
-Никога няма да свикна с нейното отсъствие.
-А защо тогава скри този факт от нея?
-Няма повече.
- А ако не пита?
-Бих се радвал, но не знам докога… Ух стига... не ми се мисли повече.)
Приключи диалога с вътрешния си глас и продължи да наблюдава през прозореца бързо минаващите картини под сенките на тежко настъпващия мрак, докато достигна последната спирка.

-Следва-