автор: kalioppa

Всеки ден ми пишеше, че когато един ден се срещнем,
ще обгърнеш с две ръце главата ми, ще погледнеш
в очите ми и тогава всичко ще разбера.
Чаках толкова дълго този миг, а той все не идваше.
Започнах да мечтая да чуя поне гласа ти, но уви
и този миг не дочаках.
Умирах бавно тресейки се в жестоките конвулсии
на болката, а тебе все те нямаше.
Как те исках и копнеех да потънеш в тъмния ми поглед,
Да се удавиш в любовта ми, и така да те запазя
завинаги в себе си.
Като синьо мънисто в ръката ми да останеш,
докато топлината на дланта ми те разтопи,
и се разлееш като тръпка по кожата ми.
Така те чаках и те желаех, че изгубих представа за времето.
Откраднах миг от прекрасните ти писма и ги зазидах в съзнанието си.
После зазидах сянката на любовта си в моста на надеждата,
надеждата, че непременно ще се срещнем някъде
в друго по-реално измерение.