Точно в 17,47 , тринайсет минути преди
красивите майки да хукнат да прибират челядта
от най-добрите училища в града, в онова време и място
наречено привечер, вещерско или казано на прост език
трафик , се задръствам от думи, гуми, пуми, които напират
да изкочат, излаят, изчезнат...изпреварвайки събитията
отпускам педала и небивал успех: приготвен е вкусен сандвич
който ще глътна, хапна, смеля трудно, с помоща на няколко
бисерчета еспумизан и удоволствието да шофирам сам,
в лукзозната си червена играчка, а ти се усмихваш забърсвайки прахта,
която ме кара да се чувствам – сякаш никога не съм умирал
за никого... и Никога не е Завинаги, а само секунда след
тези, които не помнят живота преди случването
и все пак успяват да сърфират по зелената вълна
на безграничният булевард на Залеза.
Точно в 17, 48
нищо вече не е същото.