автор: Allineed

Изпаднал си в беда и молиш ме за помощ.
Зная, че не трябва, зная, че е лошо,
и че пак ще се лъжем..
Въпреки това се съгласявам.
“Да ще ти помогна” казвам с безразличен глас,
чувам твоето “Благодаря”
но мислено на ум крещя
“Не е заради теб, не се залъгвай, драги..
Истината е грозна, но затова е истина
..за да боли от нея, нали така?
Само дето нямам очи да ти призная,
та затова я изричам пред себе си,
защото не искам да те боли..”
И аз ще ти помогна,
защото съм нищо повече от егоист.
Да ще го направя,но заради мен самата.
Дали защото си ми нужен,
или защото не мога да си представя днес и утре и всеки следващ ден без теб?
А може би.. просто ме е страх,
че всичко, което наяве изглежда непоклатимо
в миг ще се срути.
Само за минута.. стотна от секундата,
един кратък миг,
само ако в него няма да си ти.
Жалка съм нали?
И ще настъпи тишина завинаги,
бавно ще се разхождам из оня черен лабиринт,
наказана без твоя глас и дързък поглед,
и няма пак да видя онези очи,
с които стреляш в мен, когато ме погледнеш,
защото ще е тъмно,
пък и теб няма да те има...
Все още ли искаш помощта ми?
Защото аз държа да ти помогна...