автор: rad72

Ти си краят на моето желание
да затварям вечер прозореца,
да измивам от него очите на луната,
да пришивам листенце на детелините.
Подминавам гарите, остаряли от чакане
пристигането на последните изпуснати влакове.
Самотата е онази приятелка, която не връща парите на заем.
Ти си мъжа в ъгъла на устните ми,
който се усмихва, когато флиртувам.
Неизбежно е да целуваш всеки,
който ме целува.
Някак различно се кикотят тротоарите
от гъдела на високите ми обувки,
защото ме разпознават в тъмното,
когато се изгубвам.
Ти си алчността на утробата ми,
ненаситна в егоизма си
всяка нощ да зачева децата ти
и когато се взимаш от мен – да крещи,
да вие като вълчица прегризала лапата
на малкото си, попаднало в капан.
Ти си моята достатъчност.
Без да подозираш, ме осъди на себе си.