автор: dr_abdul

Оковите на душата - ІV
Абдулрахман Акра
--------------------------
Седна на масата и включи телевизора, докато погледът му проверяваше телефония апарат от миг на миг, в очакване кабела да му донесе отново вълшебният й глас. А минутите минаваха като дълги дни без да звъни апарата.
Отиде при телефона, вдигна слушалката за да провери сигнала, после провери кабела дали е включен или не, усили звука до максималната точка и седна отново на масата, опитвайки се да следи едно предаване.
Пръстите му чукаха по всичките цифри на дистанционното, за да обходи с погледа си различните телевизионни канали. Накрая изключи телевизора.
Часовникът удари 23 часа, показвайки загубата на надеждата му. Запита се защо не му даде и тя телефонният си номер?
- Край, време е вече да се вразумя... Не може да се превърна в тийнейджър на 30 години… Не бива просто, не ми отива. Толкова сериозен мъж съм бил през целия си живот, имам семейство, с което водя сравнително спокоен живот. Вярно, че любовта избледнява с течение на времето, но може да се възстановява, нищо че често се разминават мислите ни, вярно че моята жена не притежава толкова богата романтика, която да отговори на взискателната ми душа, но това никак не би трябвало да ме тласне в такова приключение, което би наранило много хора, включително и мен.
Запали поредната цигара и тръгна към кухнята, за да подготви едно силно черно кафе с надежда, че ще му помогне да подреди мислите с опит да намери тънката нишка между разума и влудяваното. Нишката, която всичките можем лесно да открием, само ако да проявяваме истинското желание за това, а в повечето случаи нарочно не проявяваме такова, следвайки фантазията на душите ни.
Аромата на кафе му върна спомена от днешната случка в кафенето... видът на чашката настоятелно съживи видът на нейна бялата женска ръка която поднася чашата и тънките хубави устни, които я поеха в заведението на брега на съвсем малко разстояние от него. Отново усети аромата на приятния й парфюм, ехото на нейния глас, райската й усмивка, блестящия чар в очите... мъдрите приказки...
Отпусна се на масата и се отдаде на спомена, сякаш е бил див розов сън през една лятна нощ. Опита се да си внуши, че е бил просто един сън, но звъна на телефона го събуди.
Побягна към апарата, с трепереща се ръка вдигна слушалката и с вълнение рече:
-Да
-Николай търся.
-Нямате грешка. - усмихна се
- Ха-ха-ха... предполагам.
Преча ли ти в момента?
- Не, никак, напротив.
-Добре, радвам се, какво правиш?
-Нищо особено, пия си кафе.
- В този час кафе?
-Ами... очаквах един телефонен разговор от някого и това силно ме вълнуваше, и ме задържа буден.
- И накрая, звъннаха ли ти?
- В момента, да.
Отново тих смях.
- А ти какво правиш.
-Ами нищо – прибрах се, къпах се, подредих си стаята, разменихме с майка две три женски приказки и после ти звъннах.
- Разкажи ми за твоята стая.
- Какво искаш да ти разкажа, хубава е атмосферата тук, не е потискаща, цветовете са тихи, не са ярки нито бледи, а все още имам букети цветя от рождения ми ден, от миналата седмица.
-Честит реден ден. Знам че е късно, но тогава не бяхме се запознали.
-Мерси. Никак не е късно за хубавите пожелания.
-Разкажи ми още.
-Какво?
-Каквото искаш... Просто ми е много приятно да слушам.
-Добре... тук на етажерката са подредени моите книжки и лекциите.
-Ти какво учиш, между другото?
-Инженерство – втори курс.
-Извинявам се, не си ли малка за втори курс.
-Ах... аз тръгнах една година по рано на училище.
-Аха... Разбрах.
Продължаваше разговора... усещаше как дъха й с всяка казана нейна дума му стопляше душата и сърцето, представяше си усмивката й със звука на гласа й, веселите й приказки го заредиха с един вид енергия, която никога не е усещал в живота. Успокояващо и вълнуващо едновременно му влияеше присъствието й на линията... Кратки моменти на мълчание прекъсваха разговора им от време на време, но отново го възстановяваха с нова приказка.
-Няма ли да си лягаме вече.
-Далече си. - С треперещ глас каза.
-Нямах това предвид, но въпреки това не съм толкова далече... в един град живеем все пак.
-Тогава ела.
-Не. Остро тя отвърна.
-Сърдиш ли се? Извинявам се.
-Не се притеснявай.
Отново мълчание, двамата сякаш скриха в себе си едно желание подтиснато от господин разум.
-А кога ще си видим пак. - пита той
-Нужно ли е?
-Не знам
- И аз не знам. Но поне за утре – фактически за днес имайки предвид че стана 3 часа сутринта – нямам такава възможност.
-Защо?
-Ще пътувам с мaйка си в родното ми село при едни роднини.
-А кога ще се върнеш.
-Вдругиден, лека нощ ти желая, кога ще се събудиш?
-В седем часа.
-И аз... май много те задържах!
-Приятно ми беше твоето задържане. Лека и на теб... Няма ли да ми дадеш номера си?
-За какво ти е? Нали аз ти се обаждам.
-А когато ми се иска да те чуя?
-И тогава аз ще ти звънна... бих го усетила.
-Щом казваш.
-Лека нощ… за пореден път.
-Лека и на теб.
Постави слушалката на място и тръгна към остъклената тераса. Отвори прозореца и в тишината на нощта изпрати един поглед към морето. Луната се усмихваше сребристо в съчетание със светлините от стоящите на пристанището кораби, а свежия бриз на радостната зора му погали лицето пробуждайки в него едно много красиво чувство, което би било усетено само от един влюбен човек.

- СЛЕДВА -