Истории от раклата на баба с Мария Русалиева
Чакам с нетърпение срещата си с Мария Русалиева. Гласът и е останал дълбоко запечатан в съзнанието ми от детските години, когато преди да тръгна за градината слушах приказка разказана от нея по БНР. На улицата ме посреща мъничка жена, толкова широко усмихната, че все едно е събрала слънчевия ден в себе си. Притеснението ми изчезна и остана единствено желанието да се потопя в историите от раклата на баба...
Какво дете бяхте?
- Палаво дете, буйно дете. На шест години написах първото си стихотворение. Баща ми имаше една тетрадка, която оставяше заради мен. Аз пишех вътре, а после той тайно ( защото ужасно се страхувах някой да не каже,че стихотворението е писано от него) прочиташе творенията ми. Това, което му харесаше отпечатваше във вестник ‘Трезво дете”, чийто редактор беше.
Кой е най – яркият Ви спомен от детството?
- Нямам спомен, който да определя, като най-ярък. Те всички са изключителни, също като хората с които съм имала шанса да израсна и да опозная. Татко, Владимир Русалиев беше поет, беше издател, беше редактор. Заедно с неговия близък приятел Христо Лалев издаваха списание за литература и изкуство, което се наричаше „Предел”. Та в нашата мансарда се събираха най-великите писатели от онова време. Израстнала съм по коленете на Дора Габе, Елисавета Багряна, Ангел Каралийчев, Ран Босилек... Стоях там сред тях, на малкото си дървено столче и слушах. Попивах капки от техния труд, от техните приказки, учех се да следвам нишката на мисълта им. Десетки са текстовете които помня и до ден днешен.
Друг момент запечатал се в съзнанието ми от тогава е срещата ми с примата на Пражката опера Христина Морфова. Забележителна жена, със забележителен глас. Татко беше човека на който тя се довери и който записа нейните мемоари. А по това време мама ме водеше на всеки спектакъл в операта. Аз самата пеех изключително. Това беше и мечтата ми, да стана оперна певица. Мечта за съжаление, която не успях да постигна.
Как се промени София във вашите очи до сега от тогава ?
София, тогава в детските ми очи беше тиха, светла и просторна. Един приятен за живеене град, не твърде населен. В неделя татко и мама ме хващаха за ръка и излизахме на разходка по „Царя”. До ден днешен помня тези разходки. Срещахме толкова познати и усмихнати лица. Спомням си деня в който Негово Величество Симеон се роди, баща му цар Борис излезе на балкона и показа бебето на събралото се множество. Беше вълнуващ миг.
Вашият баща е бил учител на Вапцаров, човек които се е занимавал с изкуство, какво не знаят хората за него ?
Ами не съм сигурна... Може би това, че татко е роден и израсъл в село Драганово, Велико Търновско. Като деца с верните си другари Асен Разцветников и Камен Зидаров са ходели на паша с воловете. Дядо пък, Ангел Пенков бил даскала в Драганово. Той слагал всеки ден в торбичката на тате книга и му поръчвал да чете. Така в най-ранна детска възраст баща ми познавал писатели като Толстой и Пушкин.
А знаете ли, че Русалиев е псевдоним? Да измислил го е Тодор Траянов, приятел на баща ми. Но историята за русалиите е научите от книгата със спомените ми, която ще се появи съвсем скор по книжарниците.
А какво ще ни кажете за майка ви?
Мама?! О, мама беше незабравима жена! Стройна, изписана, с чуплива, гъста коса. На разходка излизаше винаги с шапка, с ръкавици. Мама беше дама... Казваха и: Хубавата Елена. Беше възпитаничка на Варненската Търговка гимназия. От цялата и същност лъхаше аристократизъм. Беше културна жена, духовна жена. Тя запали в мен любовта към оперното и театралното изкуство. Но мама беше строга към мен.
Имахте ли кумир тогава, в детските си години?
Разбира се! – смее се заразително – Зара Леандър, колко нейни песни сън изпяла пред огледалото... А в по-късно време кумир ми стана Ерна Зак. Най-запомнящото се куларатурно спорано, което бях чувала.
Как празнувахте Великден във Вашето семейство?
Е, как праззнувахме? Ами като всички останали празнувахме... Червяхме яйцата. Мама месеше козунаците и после ги носехме на фурна. Винаги сме ходили и на църква.
Виждали сте Дънов?
О!-пак се смее – Бях много малка тогава. През лятото татко наемаше къща в планината, за да укрепнем, да се закалим. А там имаха къщи и последователите на Петър Дънов. Имах само една среща с него, но съм го запомнила, като много светъл човек. В сърцето ми ще остане като ангел, изпратен от небето, за да ни направи по-чисти и по-добри.
И успя ли да ни пречисти?
Не, за съжаление... дойде 9 септември 1944г.
Какво Ви даде театъра?
Всичко ми даде театъра. Опази ме от бездуховността. Разви усета ми за красивото. Осъвършенства културата ми. Задоволи ми нуждата от изява, егото на вътрешния ми аз...
Ролята, която искате да изиграете отново и отново?
Толкова са много! „Лудетината” с най-голямо удоволствие бих я играла отново, пък макар и на 80 години.
Щастлив човек ли сте ?
Щстлива съм разбира се! Щастлива съм, че съм била винаги изпълнена с невероятна енергия, че кипя от идеи, че ми се работи, че съм познавала и познавам хора, които са останали в историята.
Историята от раклата на баба, която бихте искали да предадете ?
Няма такава история. Историите са събрани в моите мемоари. Това са истории от един живот, от моето минало...Спомените складирани в раклата на моя живот.- смее се – Аз съм бабата в случая