автор: milcho

Така или иначе аз се родих,
нямаше, никой, не написа ми стих,
тогава, крещях, плачех не бях никак си тих,
изобщо казано, след като се родих.

После растях, слабо хлапе, крехко бях,
боледувах, всеки грип мен ме тресе,
пневмония, и т.н. аз преживях,
но брях, оживях, мамка му и прасе.

Във време велико, т.д. каже живях,
Земята, Всемира пищеше от страх,
надвиснали атоми, над човешкия род,
егати кармата, си мислех, в тоя живот.

И трътнах по пътя, но стих не редих,
изобщо казано бях си от тих та по-тих,
понеже ме учеха, реката за да тече,
склонена глава, се по трудно сече.

И карах така, с тая максима стара,
пътувах, прескачах от гара на гара.
стих тук там си пеех, и бурен и тих,
но не помислях, аз стих не редих.

Но ето реката, вече към океана тече,
ще са влее, ща свърши скоро момче,
и намалих на завоя, на права излизам,
брей, как бързо премина, устни облизвам.

И погледнах нагоре, все тоз звездопад,
и си помислих, Боже, защо не съм млад...
Защо не ми каза, Боже, напразно бях тих,
И изтрих си сълзите - и пак се родих!


Милчо КИРИЛОВ

27.05.2008 08:05 ЕЕТ София, Хемус