От замъгления си прозорец виждам един посивял свят. Не виждам цветове. Изгревът е безцветен, вятърът е безшумен, морето е без мирис ...
Дълго се вглеждам в света. Чудя се – в мъглата на моя прозорец ли е причината?
Страхувам се да го отворя. Ами ако не е от прозореца?
Минават години, а аз не смея дори да го открехна! Дълго седя пред стъклото, мъчително се озъртам за късче цветен свят... Няма! Или аз не го виждам?
Незнанието ме убива, страхът ме мачка. Слагам точка. Отварям прозореца – оказва се, че навън е по-сиво, отколкото вътре!
Не вярвам! Не искам да вярвам в безкрая на сивотата! Все някъде по света има цветове!
Отварям вратата и излизам навън. Трябва да намеря цветовете, звуците, ароматите ...
Вървя обгърната от сивота, тялото ми е покрито с прах, стъпките ми заглъхват в пепелта, в душата ми кънти мъртвата тишина на безизразния свят.
Вървя. Минават години. Сивото си е все така сиво, тишината все така непоклатима...
. . .
Лек полъх на вятър докосва лицето ми. Не смея да се обърна, да не би чудото да изчезне. Лъч светлина – ярък и игрив осветява прашните ми стъпала. Тръгвам към светлината. Тичам. Задушава ме полепналата в гърдите ми пепел, но тичам.
Бързам.
Да не изпусна мига!
. . .
В пепелта е поникнало цвете. Вълшебно е. Уханието му прогонва лепкавата прах от ноздрите ми, цветовете му ... те ми подаряват вярата! Вярата, че има късче цветен свят. Вярата, че светът може да бъде малко по-цветен!
Разривам с ръце пепелта. Цветето – трябва да има въздух, за да порасне, трябва да го полея, трябва да го нахраня, трябва да му дам късче от себе си ... Само да порасне!
Минават години.
Имам си цяла градина с вълшебни цветя! Те не са за продан. Подарявам ги. Само едно питам хората – виждаш ли, чуваш ли? Не чакам отговор. В очите им се виждат мислите – цветни или сиви, красиви или грозни ...
Тези, с цветните мисли, каня в градината. Едни идват, взимат си цвете и отиват далеч, да правят своя градина, други просто си тръгват, трети остават и това прави градината ми по- голяма, по-пъстра, по-благоуханна.
. . .
Сега разбирам.
Чакала съм твърде дълго, страхувала съм се твърде много. Загубила съм част от себе си в сивото, очаквайки някой да ми донесе цветовете.
Грешка!
Цветовете са си мои. Зависят от мен.
Щастие е да срещнеш някой, който има своя градина и е готов да ти подари цвете от нея. Най-голямото щастие е да срещнеш някой, който е способен да види цветовете на твоите мисли и да те приеме в градината си.
. . .
В моята “поникна” море, имам си и планина /не е много висока, но ще порасне заедно с мен, с мислите и мечтите ми/. Обаче е пъстра, поне на мен така ми се вижда. На някой може и да не му харесва. Лошо няма, само да си отглежда и той я море, я планина, може пък облак ... Знам ли?
Само ми е малко самотно. Съвсем мъничко. Но ще ми мине.
Може би някой ден прозорецът ми отново ще се замъгли и отново градината ми ще потъне в пепел ...
Дано да греша, дано да съм силна и да не го допусна отново.
Фениксът се възражда от пепелта. Но аз не съм феникс. Аз съм една обикновена жена с много мечти и малка градина с вълшебни цветя.
Вярвам в цветовете на изгрева, вярвам в мириса на гората, вярвам в шума на вятъра, вярвам в елфите, вярвам в извънземните, вярвам в цветните мисли, които виждам в очите на някои хора . . .
Това ми стига, за да бъда щастлива.
Поне за сега ...
И още нещо:
Ако не мога да бъда елф, нека поне да съм вещица...