автор: vrabets

Калните вади
на проливния дъжд
отнесоха думите,
ей така, отведнъж.

И мълчи ми се ...
а тези които останаха
ги заключих в куфара
и не помня къде
изхвърлих ключа.
Оставих само едносрични,
неразбираеми,
и безглаголни,
като дете,
което да говори учи се.

Смисъл в това не търси.
Виж, очите ми преливат
от чувства и изрази.
Можеш да надникнеш там
зад клепките,
в дълбокото
и само да поискаш,
ще ги чуеш...