автор: pc_indi

Стадото беше много голямо. Всички овце вкупом вървяха, вкупом отиваха на паша, вкупом вечер лягаха за сън и почивка... Но откакто стопанинът им се върна на небето, нещата се промениха... Беше оставил след себе си кучета, които пазеха стоката, но...не беше същото...
Никой не може да каже кога е станало разделението. Дали заради друго, или за да оцелеят по- лесно, но с времето стадото се беше пръснало на малки групи от по няколко овци. Не всяка група имаше куче, което да я води и пази обаче.
На една закътана и малка, но тучна поляна, кротко се мотаеше група, състояща се от стар овен, три овци и агне. Най- старата овца пощипваше от тук - от там по- невзрачната трева- за да има от крехката за другите и туку мърмореше:
- Нищо не ядете... Тая тревица тук за вас я бях оставила...не сте я пипнали... Повехнала е вече...
- Ама ти си много интересна!- забляваха другите сопнато- Кой те кара да пасеш повехнала трева?! Паси прясна!...
- Не ям прясна, за да има за вас... - казваше най- старата овца и очите й придобиваха такъв дълбок и навлажнен израз, че пасящите прясна трева сконфузено замълчаваха.
Когато никой не го наблюдаваше, или...поне когато той така си мислеше, старият овен се отпускаше под някое дърво и замижаваше в болезнена дрямка. Преди време, беше счупил единият си заден крак в едно дере и от тогава се стараеше да куца колкото се може по- незабележимо. Когато обаче някой го попиташе дали го боли много, мигом ококорваше очи и започваше да се зъби:
- Абе....Вие нямате ли си ваша работа беее?! Айдее...пасете си там и не се занимавайте с мен!
Само агнето обаче му вярваше и се катереше по гърба му, дърпаше го за рогата... Това радваше старият овен...
- Виж! - гевезЕше се агнето- Виж как мога да си правя очите! - забелваше очи и въртеше ситната си глава с позинала устица, пълна с дребни, бели зъбенца- Като един много силен овен, който съм виждал! Наистина! Той като се ядоса- така прави, мда...
- Ей!... - поваляше го закачливо старият овен- Много силен овен от теб ще направя, да знаеш!...
В прилив на сили, повеждаше групата към други поляни, спускаха се по долините на реките и с обич наблюдаваше как групата му се радва на бистри и студени води.
Случваше се да се позалутат и позагубят... Тогава най- старата овца започваше да мърмори:
- Е... като сме стадо без куче...така е...
- Я стига!- сопваше се старият овен- И без куче мога да се оправям...
- Можеш ти, можеш... - забляваше по- силно най- старата овца- Едва ходиш вече... Можеш ли да подушиш, ако вълци се навъртат наоколо? Не можеш! Ако някой вълк ни нападне, какво ще направиш? Нищо не можеш да направиш!...
- Оффф... Писна ми от вас!... - фръцваше се в такива моменти най- младата овца, чийто основен проблем беше с какво точно цвете и зад кое ухо да се закичи.
- Да! И на мен ми писна! Писна ми, писна ми... Нали ни писна?... - повтаряше механично агнето, за което най- младата овца беше голям авторитет, понеже много ги разбираше интересните неща.
Метаморфозата се случи в една топла, ранно-есенна нощ. По- младата овца от групата се пробуди и дочу приглушеният говор на старият овен и най- старата овца:
- ...страх ме е... Как да не ме е страх... Видях те! Видях те как падна до онова дърво!...
- Глупости!- озъби й се старият овен шептейки- Спънах се... Но не съм падал!...
- Лъжеш!- повиши блеенето си овцата- Падна! Видях те! Видях те и че плака!...
- Шшшът ма!- процеди през зъби старият овен.
- Лъжеш...- повтори шепнешком старата овца.
После, по някое време заспаха. Но по- младата овца не можеше вече да заспи. Изправи се безшумно и бавно тръгна по поречието, край което бяха замръкнали. Луната беше пълна и лицето й се разливаше и нагъваше по огледалото на реката, а лек, нощен вятър рисуваше причудливи, бягащи сенки по драпериите на дърветата.
По- младата овца вдигна глава и се взря в избягващото погледа й лице на луната. Пристъпи към водата и бавно зари копита в тинестите й брегове. Нощем водата беше ледена, но овцата продължи. В средата на реката попадна във водовъртеж, който яростно посука тялото й около центъра си...
Когато отново дойде на себе си и отвори очи, първите лъчи на слънцето боязливо потапяха крачета в реката. Още беше мокра и дишаше тежко... Даде си сметка, че никой не знаеше къде е... Отвори уста да изблее силно, но... от нея излизе силен и продължителен...вой...
От кучешкият вой, първо се събуди агнето.
- Ау!...- заблея паникьосано- По- младата овца я няма! Няма я!... Сигурно я е изял някой вълк!...
Другите от групата се изправиха залитащо и се заоглеждаха наоколо. Кучешкият вой откъм реката постепенно премина в лай, който приближаваше към скупчената паникьосана група. През дърветата, бавно вървеше и застана пред тях...голямо куче. Бяло, с кафяви петна между очите, по гърба и хълбоците, със силни лапи и остър поглед.
- Е...- каза кучето - ...искахте куче, нали? Ето- аз съм вашето куче...
- Една овца ни няма... - каза плахо най- старата овца - Една такава...
- Няма я!- прекъсна я кучето - Овцата ви остана във водовъртежа на реката... Но на вас не ви трябва още една овца, а куче, нали?...
-Ехаа...- приближи се агнето към кучето- Ти си се превърнала в куче!... Искам и аз да съм куче!...
- За сега си си добре така... - тупна го леко с лапа кучето.
- Загубила си си пухкавият мериносов силует... - каза най- младата овца, като оглеждаше кучето с невярващи и носталгични очи.
- Нищо подобно!- отвърна бодро кучето- Я виж каква пухкава козина имам! Само...няма да използвам вече зъбите си, за да паса с тях и...вече имам нюх!... Вече има кой да ви води и пази. Всяко стадо, колкото и малко да е, трябва да има куче, защото инак...просто е изгубено...