Не се обръщай в спомена назад,
там светлина няма да премине
и има само шепот, звезден смях.
До твоето рамо запомни ме.
Не докосвай студените ми длани,
вятър е и след него тишина,
а ти вървиш след спомена останал,
нищо, че боли от бяла хладина.
Не се опитвай, няма да ме спреш,
не останаха за теб силни думи.
Мълчание е всичко, тънък скреж,
това, което е помежду ни.
И тази пролет ще си сам, нали?
Все по-тесни са твоите пътеки
и не разбираш ти накъде върви
или лакатуши във теб човекът.
Не всичко е любов, приятелю
и не е спомен, което е било.
Спомен е това, което помним.