автор: memento

Имало едно време едно малко патенце...

И както всички малки патенца то много обичало приказки. Мама Патица често четяла на мъничките си дечица преди те да заспят спокоен сън, сгушени в мъничките си легълца от пух. И сред всичките птичета, които днес слушаха приказка със захлас без да отделят поглед от четящата Мама се намираше и нашия горд герой, на когото са посветени следващите редове.
Той не беше обикновено пате. От друга страна пък си беше съвсем обикновен. Беше едно малко, пухкаво, смело, упорито и честно птиче. А пък от трета, това беше най-грозното пате на света, защото всеки път щом той минеше покрай блестящо стъкълце или повърхността на езерото се смръщваше и възкликваше:
- Ау! Аз съм най-грозното пате на света - След което омърлушено продължаваше пътя си.
И тъй като беше едно много честно същество и просто не можеше да лъже, това трябваше да бъде чиста истина.
Та същото това Най-грозно на света пате в момента в захлас слушаше приказката, която мама Патица разказваше на дечурлигата си. В нея също се разказваше за едно пате. За едно грозно пате.
- Еха! - Възкликна нашият малък грозничък герой. - Тази приказка е за мен!
Патето в приказката, разказваше Мама Патица, след много присмехи и много мъка, в крайна сметка се превърнало в изключително красив и снежнобял лебед, който отлетял към залеза.
- Юху! - Зарадва се още повече мъничето и очите му се напълниха с искри. - Сега вече разбрах. След като мине много време, и много хора ми се присмеят, а аз преживея много мъка ще се превърна от най-грозното пате на света в най-красивия лебед.
И то зачака...

~

Времето започна да хвърчи и да препуска. Много слънца се издигаха на небосклона, а много луни ги последваха, пръскайки звезди. А нашето пате с усмивка на лице се събуждаше всеки ден и още по-щастливо заспиваше всяка вечер. Защото то знаеше... Скоро... ама съвсем скоро то щеше да се превърне в най-хубавия лебед. Трябваше само да почака. А те щяха да видят.
Братята и сестричетата на нашия смел герой порастнаха и скоро крилата им бяха станали толкова големи и силни, че след няколко размаха и пърхане по двора те излетяха към залеза, всеки по пътя си.
Единственият, който остана беше нашето грозно пате.
То чакаше... и чакаше... и чакаше...


- Здравей - Чу зад себе си един ден грозното патенце докато стоеше на върха на една гъба и тъжно се оглеждаше в парченце огледало, което беше паднало от един профучаващ велосипед по-рано сутринта.
- Върви си от тук. Трябва да стоя тук и да почакам. Още малко и ще стана най-хубавия лебед.
- Може ли тогава поне да постоя до теб малко без да говоря и да почакам с теб? - Грозното пате се обърна и възмутено погледна новодошлия натрапник. Оказа се едно красиво пате. Може би най-хубавото, което някога бе виждал през целия си живот. Дори по-хубаво от Мама Патица. - Ама ти наистина ли искаш да стоиш до мен върху тази гъба и да почакаме заедно? Та аз съм най-грозното пате... а ти си най-хубавия лебед.
- Така ли? - Изненада се красивата птица и леко изви шия. - А аз пък си мислех, че съм най-грозното пате и просто исках да разбера какво правиш, за да станеш такъв хубав лебед, та да знам кога ще се случи това и на мен.