автор: yova

на Lilit

Котаракът Чево, с годините, започна да става ленив. Единственото, което го вълнуваше бе да се свие на кълбо в някой ъгъл и да спи. Откакто се помнеше живееше в апартамента на единадесетия етаж. На младини на два пъти прави опит да избяга, но не успя и се отказа. Тук си имаше всичко, от което се нуждаеше. Обичаше да остава насаме и да размишлява, докато един ден, както разплиташе поредното кълбо размишления, нещо прошумя покрай него.
Мустаците му инстинктивно настръхнаха и се заклатиха леко нагоре, надолу. Чево отвори едното си око и огледа стаята, но не откри нищо обезпокоително. Тъкмо се унасяше, търсейки възелчето в кълбото, когато нещото отново прошумя. Този път той отвори и двете си очи и лениво се протегна. Изпълзя от топлото ъгълче, изпъна силно едната си задна лапа, после и другата. Вече бе напълно събуден и нащрек, когато пак чу шума. Огледа се и отново не откри нищо обезпокоително, само листата на бенджамина леко потрепваха. „ Хммм...сигурно съм сънувал нещо?!-помисли си той.-Или от старост имам шум в ушите...” Любопитството му надделя и Чево се запромъква към бенджамина. „ А бе да си проверя аз, що така трепкат тия листенца!” Притаи се зад голямата саксия и зачака да чуе шума. С годините бе станал търпелив и тъй като саксията бе бяла и тук, там сивееха петна, той почти се сля с декора.
-Хруп, хруп, хруп...Ох, че вкусно!-обади се тъничко гласче.
-Ей, кой си ти? Не знаеш ли, че листата на бенджамина са отровни?-попита Чево и зае отбранителна поза.
-Не е вярно! Той е от семейство черничеви, а да знаеш колко са вкусни листата на черницата...-отговори гласчето като продължаваше да хрупа.
-Не знаех...-замисли се котаракът.-Я слез долу да се запознаем.
-Мама ме е предупредила като срещна по-едри животни от мен да не се показвам.
-А къде е майка ти? Покажи се де!-Чево изнамери най-тънкия си и лукав гласец.
-Мама я няма, отлетя преди два дни. Каза, че ще се върне, но още я няма. –отговори гласчето.
-А ти значи можеш да летиш?!-Чево, който отдавна бе хвърлил око на двете канарчета в клетката се облиза лакомо.
-Още не мога, защото нямам криле. Когато порасна достатъчно ще мога. А сега ме остави да се храня, трябва ми много храна за това.
-Гледай ти...гледай ти...Нямал криле, щял да лети, как стават тия работи?-попита Чево. „Ех, ако можех да летя-замечта се котаракът.-Само до клетката на канарчетата, повече не ми и трябва.”

Чево се отдалечи от саксията, изви гръб и се засили. Обхвана с лапи и нокти стеблото на бенджамина, но не прецени, че с годините бе доста напълнял. Дръвчето се заклати, в началото леко, после по-силно. Саксията се преобърна и той се озова на пода прегърнал бенджамина. „Пак направих беля! Ама не съм виновен...”-Чево се огледа за виновника. Наблизо до катурната сексия се търкаляше една малка зелена топчица. „ Ааа...ето го!” Котаракът отпусна хватката си и тупна на пода до зелената топчица. Побутна я с лапичка, но тя не помръдна. „ Листо е”-реши той и продължи да търси притежателят на гласчето. „ Уффф...оттървах се на косъм”-помисли си зелената топчица, която всъщност бе гъсеницата Жеда. Отусна се лекичко и се затича с малките си тънки крачета. Тялото и́ се нагъна като хармоника и тя припряно затърси местенце, където да се скрие. Изпълзя под лисата на бенджамина и се сля с тях. Чево бе наблюдателен, а и мустаците му уловиха движението покрай него. Изчака да види накъде тръгва зелената топчица, която вече не бе топчица, зелена движеща се пръчица. Усмихна се под мустак.
-Аха!-извика той.-Видях те! Не се крий!

Никой не му отговори. „А бе, аз да нямам халюцинации?!”-запита се той. Чево се изправи на задни лапи, а с предните стъпи върху саксията. „Сега ще видиш ти!”-закани се той. Саксията, която бе кръгла, под натиска на тялото му се претъркули, после още веднъж и още веднъж. По пода се разсипаха пръст и листенца. Котаракът спря, когато в саксията не бе останало нищо. Огледа се и видя Жеда.
-Аха! Ето те зелени пакостнико...Виж какво направи!-Той се стрелна напред и я притисна с лапичка.
-Ох, боли ме!-изохка гъсеницата.
Чево се направи, че не я чува и продължи играта си. Отпусна хватката си. Почувствала се свободна Жеда изпълзя под един стол. Но свободата и́ трая твърде малко. Котаракът скочи, събаряйки стола и отново я затисна с лапичка. Претъркули я няколко пъти и се отдръпна назад.
-Ей, ти скъса ми кожухчето!-изправи се на крачета Жеда.
-Не съм те канил тук! Това е моят дом...Виж колко пакости направи!-обвини я несправедливо Чево.
-И аз се родих тук, значи това е и моят дом.-не отстъпваше Жеда.-А за пакостите си виновен ти! Остави ме на мира!
-Как ли пък не! Да те оставя, но преди това ще почистиш!

Жеда се огледа, в страха си тя бе станала много подвижна и бързо напредна към купчинката пръст изсипана на пода. Чево стигна до гъсеницата,точно в момента, когато от нея бе останала малка зелена точица, която се изгуби под рохкавата пръст. Той ожесточено започна да разравя пръстта, но без резултат. Гъсеницата се бе притаила в корените на бенджамина и лекичко потреперваше. Ключалката изтрака и на прага се появиха чифт дамски обувки. Чево замръзна на място,а от лапите му се сипеше пръст. Направи несполучлив опит да се усмихне и с неприсъща за него бързина се скри под леглото.

-Ах, ти покостнико! Какво си направил пак?!- Обувките нервно потропваха току до леглото. Една метла с дълга дръжка се вмъкна отдолу и без малко да го достигне. Котаракът измяука извинително, но явно не го разбараха. Остана в скривалището си до вечерта, гладен и жаден. Знаеше, че стопанката му е добра и ще му прости, както винаги, но трябваше са мине време. Чак на другата сутрин, когато чу щракването на ключалката, тоой се измъкна изпод леглото. Погледна в купичката си, но тя бе празна. „Значи още ми е сърдита”-помисли си Чево. Отрави се съм другия ъгъл на стаята, където бе къщичката му. Тя представляваше една голяма пазарска кошница катурната с отвора надолу. Там, вътре Чево бе складирал остатъци храна. Нахрани се, пи вода и вече спокоен тръгна да разучи обстановката. Бенжаминът си бе на мястото в саксията, подът бе изчистен, а от Жеда нямаше и следа. Тя се бе увила в едно листо и спеше дълбоко. Котаракът се повъртя още малко около саксията и се отправи към ъгълчето си да поразмишлява. И тъй като цяла нощ не бе спал, се отдаде на размишления. От тоя ден нататък дните и нощите нещо се объркаха. Уж се събуждаше сутрин, а навън бе тъмна нощ и обратно, зяспиваше по никое време, а като се събудеше, не знаеше къде се намира. През цялото време, докато бе буден търсеше Дежа. Сетивата му се изостриха, настръхваше от най-малкия шум. Стана неспокоен, отслабна, а пъргавината му се върна. Стопанката, защото го обичаше много, след три дни му прости за пакостите. Тя наблюдаваше как се променя Чево и се обезпокои. Купи му котешки лакомства, сложи му пухено юрганче в кошничката, но нищо не помагаше.

Някъде месец след случката, Чево тъкмо се унасяше в неспокойния си сън, когато чу шум. Шумът бе по-различен, не бе хрупкане, бе като тих полъх, като леко раздвижване на въздуха. Той отвори леко очи и погледна към посоката, от която идваше шума. Най-напред се изненада, защото бе нощ, а той си меслеше, че е ден. В стаята бе тъмно, от прозореца надничаше само уличната лампа. Щорите бяха спуснати и светлината налуваше вътре на ивици. Точно в една от тия ивици той видя летяща сянка. В първия момент се уплаши. „ Някой е забравил клетката на канарчета отворена”-помисли си Чево, макар сянката никак да не му приличаше на канарче. „А бе канарчетата не пееха ли, докато летят?!-опита се да си спомни той.-Дали не сънувам?!” Затвори очи и пак ги отвори, сянката си беше на мястото. Тихичко се запромъква към прозореца. Сянката вече придоби ясни очертания. „Аха, криле...ама не са на канарче. И какви са тия очи, които надничат от тях?!” Крилете се раздвижиха и се блъснаха в щорите, после още веднъж и накрая нещо тупна пред лапите на Чево. Той, уплашено се отдръпна назад, но не много, за да може да вижда. Тук долу на пода, нещото не бе така голямо, крилете се бяха прибрали и очите вече не се виждаха. В любопитството си Чево се престраши и се придвижи лекичко напред.
-Ей, кой си ти?-попита той.
-Как кой? Дежа, не ме ли позна? Преди време ме гонеше от дома си...
-Не ме лъжи! Няма нищо зелено по теб, нали виждам.-не повярва Чево.
-Няма ли? Ами аз спах дълго време, тази нощ се събудих. Помогни ми да излезна от стаята...-помоли Дежа.
-А как са ти помогна?
-Отвори прозореца и аз ще излетя навън. Нали ти казах, че като порасна, ще мога да летя.
-Аха, ще опитам. На времето като млад котарак го можех, ама отдавна не съм опитвал.-Чево си спамни за двата опита за бягство.-И аз пораснах, а защо не мога да летя? Всъщност, знаеш ли, че не съм опитвал. Пък може и да мога...
-Я по-добре не опитвай, само ще катурнеш някой стол или саксия и после пак ще те накажат.-посъветва го Дежа.
-Ще те послушам...Изинявай, че те обвиних за пакостите си...„ Това аз ли го казах?! Май съм почнал да ставам вежлив котарак!” Ще опитам да отворя прозореца, но ако не успея, нали няма да се сърдиш?-попита Чево.
-Няма, няма...Много ми се иска да опитам новите си криле, но тук нямам простор.-отговори Дежа.

Чево се покатери на дивана, чийто гръб бе опрян на стената под прозореца. Оттам пъргаво скочи на преваза. Сега му предстоеше най-трудното-да достигне дръжката. Нямаше откъде да се засили, затова трябваше са го направи от място. Пое си дълбоко дъх и скочи, не му достигнаха сантиметри. Падна на мекия диван и си почина малко. „Мога! Мога!”-убеждаваше се сам той. Вторият му опит бе отново несполучлив. На третия успя само да докосне дръжката, но и това бе нещо. „Мога! Мога!”-повтаряше си Чево. Някъде на десетия успя да увисне, хванал с предните си лапи дръжката на прозореца. Механизмът изскърца, в началото лекичко, после по-силно и прозорецът се отвори. Чево още висеше хванат за дръжката, но вече не над дивана. Страхуваше се от височината, но му се нагаше все пак да скочи.
-Хайде, пускай се!-подкани го Дежа, щастлива, че ще може да полети навън.
-Не...мммога...-заекна Чево.-Страх ме е!
-Не се страхувай! Не си ли чувал, че котките никога не падат по гръб, а и имат девет живота. Нали, искаше да летиш?!
-Ще опитаммм...-котаракът отпусна лапички и полетя надолу. По зла случайност на съдбата, точно под него се намираше саксията с бенджамина. Той се удари във върха на цветето, после се вкопчи в стеблото му. От удара, саксията се преобърна и се претъркули. Чево остана отдолу. „ Жив ли съм?”-запита се той. Пусна бенджамина и раздвижи лапи. Усмихна се и се измъкна изпод листата. Дежа, която наблюдаваше случващото се, нетърпеливо раздвижи криле.
-Хей...добре си. Тоя път наистина съм виновна...-запърха тя с криле.-Дано не ти се сърдят много.
-Ами ще се оправя. Виж! Прозореца е отворен...на добър път, Дежа!
-Благодаря, Чево! А може и да ти се размине...-каза Дежа, макар много, много да не и́ се вярваше. Разтвори криле, очите блеснаха на светлината на уличната лампа и тя излетя през прозореца. Чево, който знаеше какво го очаква, се сви на топка под леглото, в най-отдалечения ъгъл и се отдаде на размишления. Спа дълбоко и спокойно цялата нощ и следващия ден.