автор: regulus

Уговорката за сутринта беше същата – тръгване в 8:00. Както и очаквах обаче, натоварени от мисълта за дълго прехвърляне на билото с раници на гърба, хората не бяха толкова нетърпеливи като вчера. Все пак се оправихме сравнително добре и, пили кафета и хапнали, в 8:40 потеглихме. Реших да не им натяквам за закъснението – да не би да ги подтисна още повече.
Минахме през голямата поляна над хижата, която някога е била част от ски писта – още личаха метални стълбове с колелца. Хвърлих един поглед за сърни, но напразно! Не, че очаквах, но все пак... Оглеждах се и за друго. Предната вечер Котаракът беше споменал сериозно, че в района се навъртали Зелени човечета. Били ей толкова малки – до кръста на човек! Въдели се из горите наоколо, но не се покозвали на всекиго!.. Изслушахме го с обичайното търпение на хората към кратката тиха лудост, но вървейки сега, спомних си и хвълях по някой кос поглед и за човечета. Нямаше обаче.

Небето се беше пропукало на места и пропускаше по някой упорит лъч. Минахме отново покрай плочата и по-лесно, отколкото очакваха другарите (А им бях казал! Неверници!), стигнахме до мястото, откъдето нагоре започваше снега. Онзи ден се бяхме спуснали директно през него отгоре, но сега повечето хора ги мързеше да се катерят пак. Още повече, че едва качили се от север, трябваше веднага да почнат да слизат на изток – към седлото между вр. Амбарица и вр. Малък купен, а пък краката на повечето бяха вече доста и злеупотребени. Та обсъдихме двамата с Конелюбната (като Водач и Ръководител съответно) възможността да минем през пряката лятна пътека – равна и подкосяваща върха по североизточния му склон – но пък на много места все още зарита със сняг.

Оставих народа да чака почивайки, сложих гетите си и започнах да проправям път през снежната козирка, надвиснала в началото на пътеката. Критичният участък беше само 20-ина метра, но наклонът не бе малък и ми отне повече от десет минути да направя стабилни стъпки, по които да минат и другите. Тъкмо приключих и видях, че се задават – омръзнало им да ме чакат и тръгнали. Куцата Мария даже носеше и моята раница, виснала на гърдите й като тлъсто африканско бебе. Веднага видях, че трима души липсват! Къде са бе? Отидоха да минат през върха (Конелюбната) – страх ги хвана да не се подхлъзнат по стръмните пропасти, та да се погубят! А защо ги остави? Знаеш ли по какъв ръб трябва да слязат оттам на изток, а? А тя мига с кръглите си очички и бърчи устни... Късно беше да ги гоня, така, че продължихме напред, с надеждата, че ще се справят някак. Минавах да правя път през заснежените участъци, а те ме следваха. Не се придвижвахме особено бързо, но така поне копитата им почиваха по равното, каквато бе и целта ни всъщност. С удоволствие гледах в дълбокити и стръмни снежни урви, започващи току под пътеката, като се стараех да не си представям какво би станало, ако някой от тях се хлъзне надолу! (Даже и не ми мина през ума, че може и аз да бъда!)

Тъкмо наближихме края на пътеката, когато забелязахме вълчи следи. По ред белези внуших си, че са стари, което и прогласих на всеослушание. Надавах ухо все пак – преди години, в началото на април, бях виждал стъпки на вълчица с малки и бях чувал далечния вой точно по същите места. О, не че се притеснявах за нас – кой вълк е по-страшен от пет жени? Но се безспокоях да не стреснем животните, та да им стане нещо. Дори и да стана така обаче – не се разбра – всичко остана спокойно и вълконевидно. Мярнахме как тримата страхливи отцепници слизат по билото от запад и скоро дойдоха при нас, подслонени зад голяма скала, този път от южния вятър. Тук за последен път пробвах дали някой ще се изхитри да тръгне с мен на изток през Малък и Голям купен, че оттам до езерото между тях (с поетичното име Локвата), а след почивка на брега – на юг по хребета, та чак до х. Хубавец в пролома на Стара река. Уви! Бях им взел страха предния ден и никой даже не се и поколеба, с изключение на един мълчалив юрист. Но и той също се отказа под давлението на другите, както и след отчаяния вопъл на измъчените си нозе. Небето с рехави облачета обещаваше поносимо време и ако не беше силният на моменти вятър би било повече от приятно. Извиках Конелюбната и й показах къде точно започва пътеката на юг и как да стигнат до гората, а оттам, по бреговете на Малка река – до х. Хубавец. Там трябваше да ме чакат, обядвайки.

Сбогувахме се и те тръгнаха да се спускат на юг, а аз – да се качвам по полегатия склон на Малък купен на изток. Още тогава видях, че трима души стоят и се чудят на вр. Амбарица, а когато тръгнахме – и те започнаха да слизат на изток. След малко забелязах от високото, че вървят след мен – започваха да изкачват Малък купен, на чиято западна глава аз вече се бях качил и оттам съзерцавах дружината долу, на юг сред тревите. Бързо, по твърд, фирнован сняг, стигнах до източната глава на върха, откъдето се откриваше чудесна гледка към вр. Амбарица, вр. Голям купен в съседство, както и върховете Костенурката, Жълтец и Ботев, а на юг – към долината на Стара река и Тракия. Насладих й се и, след като силният южен вятър (доста необичаен за мястото) ме принуди да се прислоня на северния склон на върха, оставих раницата и извадих някаква храна. Преди това обаче, върху снежна пряспа, реших, че няма да е зле да изпразня част от тазовите си резервоари. Доста смело за ветровитото време разкопчах панталона си, смъкнах го, а после и наличните долни гащи. Заех удобно положение – приклекнал с гръб към върха и с лице към мизийските възвишения и едва-едва виждащият се в далечината Зелениковски манастир. Доста духаше обаче. Поклечах така известно време, но понеже не ставаше нищо, опитах да пазя задника си с длани, долепени до него. Ау, не допусках, че имам толкова косми на това място, че и всички бяха щръкнали отчаяно! Намествайки ръцете си за да покрият по-голяма площ, някак се подхлъзнах и седнах в снега! Почти чух как задникът ми хлъцна от ужас! Сравнително бързо за свалените си гащи успях да се върна в предното полужение, но всичките ми заголени органи бяха потресени от преживения шок дотолкова, че едва се напипваха, а отвърстието бе хлътнало толкова дълбоко навътре в тъканите, че по никакъв начин не можех да го достигна и с най-дългите си пръсти! Отделно и предната вечер си бях изрязал някои от ноктите... Така, че резултатът от цялото начинание бе повече от скромен – задникът ми бе вят от южен вятър, докато аз се радвах на мизийски пейзажи!

Поизмих се, а после (със същите ръце!) ядох малко храна. Видях, че на съседния Голям купен двама души кой знае от кога седят. Сигурно са гледали нелепите ми опити! Но то изпуска ли се такова шоу?.. Когато от запад се появихи и тримата ми преследвачи, реших да продължавам. Спуснах се бързо по североизточния склон на Малък купен и след 5 минути бях на тясното седло между него и Голям купен. Отгоре слизаха двамата воайори, които се оказаха мъже, няма и тридесет годишни, и с които се разминахме на една снежна козирка. В краткия ни разговор не споменаха нищо за стриптийза ми, а аз се направих, че не очаквам да го сторят. Продължих нагоре. Върхът е доста стръмен, но понеже е на ветровито място, не задържа много сняг, дори и през зимата. И сега нямаше. Бързо напредвах и когато стигнах последната, най-стръмна част, където имаше закрепени в скалите въжета, видях, че преследвачите ми тъкмо започват да се качват отдолу след мен. Излязох на върха. Площта му е неповече от 100 кв. м. и оттам се разкрива гледка към цялата планина – върховете Малък купен и Амбарица на Запад, х. Васил Левски – в ниското на изток, върховете Кръстците, Костенурката, Жълтец, Ботев и Марагидик по билото на изток. Има метална кутия с тетрадка, където изкачилите върха да си пишат послания за поколенията. Въздържах се. (Още повече, че го бях правил преди!)

За пореден път сетих се за Филип V Македонски. При един от походите си в Тракия решил да се качи на най-високия връх на Хемус, за да види дали и там нямало Богове, както на Олимп. И се качил човекът, но не видял Богове. Въпросът е дали е видял на Олимп? Ако се е качвал там де. (Доколкото елинските Богове са "крадени" от тракийските, както самите елини признават си, то по-вероятно било е да види Богове тук, нежели там!) И другият въпрос е защо се е качил на вр. Ботев (2376 m - както и да се е казвал тогава), а не на Голям купен? Вярно, че първият е по-висок с 207 метра, но пък Голям купен, поне от божествена гледна точка, е много по-подходящ за живеене – остри и стърмни канари, пропасти, отвесни скални стени – само да се рееш над тях цяла вечност! А пък Ботев си е една гола, тревиста топка. Винаги като съм там, сещам се за планетата на Малкия принц – когато си в средата встрани се оформя циркулярен хоризонт, все едно си на астероид. Само дето няма рози, а пък има футуристични постройки на телевизии и военни. (Упорито се говори, че целият връх е издълбан в отделни шахти и силози за ракети, а бащата на един приятел се кълнеше в името на всички Богове и Богини, че още през 60-те гидини е служил там на... ядрени ракети! Напук на лозунга "Балканите – зона, свободна от ядрено оръжие!".) Но така са Боговете, поне тогавашните – сигурно са обичали най-високите места, а не най-красивите. Та и затова Филип търсил ги е там.

Седнах удобно и, с лице на запад, отдадох се на няколкоминутна медитация, под акомпанимента на малък инструмент с три метални пръчици, които леко почуквах с малка палка. Носех си го специално за това място! (Беше ми изпратен приятелски Бог-знае-от-колко-далече чак!) И си струваше – вятърът дори утихна и продължителното тихо звънене отекваше над снежните върхове!..

След още десет минутен престой отгоре, започнах бързо да се спускам по югоизточния ръб на върха. Бях видял вече, че Локвата е покрита все още със сняг, което можеше да се очаква, но въпреки това реших да сляза близо до хипотетичните й брегове и там да сваря нещо за пиене. Стигнах до края на голяма снежна пряспа, стръмно покриваща почти целия южен склон на върха. Преди да се спусна по снега, реших да изпразня поне по-малкия си резервоар. В паниката одеве бе останал също пълен и сега изискваше дейстие по изпразването си! Обърнах се към склона и започнах операцията. Докато течеше технологичното време, реех поглед по скалите и така погледнах по посока на върха, откъдето бях слязал. Веднага забелязах две жени, които стояха на източния му край и с интерес ме наблюдаваха! Не можех да преценя добре паралакса, та не знаех дали виждат какво правя всъщност или някой камък скрива ме, но реших да продължа все едно, че просто си гледам. Те също не показаха някакво учудване и реших, че не се вижда все пак – едва ли биха останали толкова спокойни, освен, ако не гледаха ежедневно такива неща и вече не им правеше впечатление. Даже им махнах (с дясната ръка – за по-достоверно!). И те отвърнаха.

Приключих и тръгнах да се спускам по стръмния сняг. За мое огромно удоволствие наклонът бе доста голям, а и снегът все още твърд, та успях в голяма част от разстоянието да се плъзгам – досущ като на ски! Дори се засилих дотам, че се наложи да направя "рало", за да убивам скоростта – направих и две-три малки завойчета, скимтейки радостно и бърчейки нос, като малко куче, зарадвано с някаква глупост. В долната част се наложи да вървя с големи крачки и леко подскачане – "като Йети", както си помислих. Стигнах отново до трева, на около 20 m от бреговете на езерото, от които сега нямаше и следа, и се разтоварих до един по-голям камък. Погледнах следите си през снега и забелязах, че преследвачите ми тръгват по моя път – слизаха по югоизточния ръб. Разбрах, че явно ще вървят след мен чак до хижата и реших да ги изчакам. Сложих още сняг в канчето и включих газеника, а после седнах да гледам как ще се спуснат през снега по моите следи. Дори не им хрумна да се пързалят – стъпяха бавно и внимателно, извити настрана – чудни хора! Скоро слязоха и дойдоха при мен. Мъжът и едната жена с радост приеха да пийнат кафе (което тъкмо ставаше), а другата жена се върна без багаж на снега, за да я снимаме. Оказа се, че тя е от Трявна, мъжът й – от Русе (но и двамата, за тяхно съжаление, живеят в София!), а другата жена – от Пловдив. Пихме каквото пихме, поговорихме общи приказки и аз изразих готовността си да ги съпроводя до хижата, понеже не бяха минавали по този път.

А пътят представляваше дълъг, снижаващ се на юг рид (наречен Хубавеца), започваш от южния ръб на вр. Малък купен и постепенно стесняващ се, достигащ водослива на Голямата и Малката река – двете образуващи Стара река. В горната си част беше представен от сравнително стръмно тревисто било, осеяно с милиарди сини минзухари, а по-надолу, след руините на стари постройки, които оприличих на изоставен замък, докато един прозаик с лекота би нарекъл "говедарник" (където паднах и си ожулих дясната предмищница), от склоновете изпълзяват различни дървета и храсти – най-вече брези и шипки. Още по-надолу ридът става съвсем тесен, като пълзящата от двете му страни гора най-после се слива, от време на време заграждаща по някоя малка поляна, изпълнена с иглика, шипки и мека трева. От поляните на ляво и назад се вижда основното планинско било с вр. Жълтец, а надясно – склоновете на вр. Амбарица. На последните поляни, преди пътеката да започне двадесет минутно серпентинесто спускане вдясно, към Малката река, човек се усеща като на сцена – на тясното било, с гора, надничаща от всички страни, заобиколен от високите склонове в ляво и дясно!

В началото на спускането през буковата гора видях стъпки по почвата. Отначало новите ми спътници предположиха, че са от кон, но аз възразих, че животното е чифтокопитно и пледирах за сърна или коза. Големи били следите, казаха те, за такива животни! Поне като кон трябва да е било! Тогава, признавайки, че е много малко вероятно да ги видим точно на такова място, предположих, че са от еднорог – хем е кажи-речи като кон на големина, хем е и чифтокопитен! Отплеснах се да им давам още доводи в подкрепа на тезата, а накрая пловдивчанката каза, че щом е така – вече започвала да се оглежда и за човечетата! (Бях им разказал за твърденията на Котарака) Не посмях да й призная, че аз се оглеждам постоянно всъщност. Слизайки през гората продължих да размишлявам по въпроса, но в края на краищата си мисля, че наистина може да е бил еднорог. Тук-там имаше много хубаво раззеленени глогове – с нежни, светлозелени листа. Нямаше как да не се сетя за герба на един стар римски консул, от пуническите войни, представящ грифон, понесъл щит в едната си предна лапа, а в другата – листо от глог. Винаги ми се е струвало странно, доколкото никога не съм виждал грифон в близост до глог, камо ли понесъл глогово листо!..

Стигнахме до Малката река сред доста голям задух. В ниското температурата бе много по-висока, а отделно под дърветата парниковият ефект, поне в началото, се усещаше ясно. Като постоеше неподвижно човек обаче, усещаше хладния полъх на кроткия тук вятър и му ставаше добре и поетично. Без усилие Вергилий достигна до съзнанието ми със стиховете си:


О, кой би ме пренесъл в прохладните пазви на Хемус
и бе разперил над мене грамадните, сенчести клони?..

(Georgica, Liber II, 488 -489, Г. Батаклиев, 1980)


Вдигнах глава – така си беше! Грамадни и сенчести. И хладни. Бедният поет! Как ли се е пекъл в онези италийски камънаци?

Свалих поглед и от други бряг на реката видях да ми махат моите хора! Още се влачеха, негодниците!!! Мислех, че отдавна са пристигнали на хижата, а те се мотаеха с вид на остатък от осакатена войска – тъжни и изпаднали. Викнахме си по нещо и преминахме последните петстотин метра до хижата паралелно, по двата бряга на реката, сред буковата гора. Новите ми познати останаха назад за да опитат да преминат на десния бряг, понеже там пътеката била по-хубава, а и за да наквасят изнемощелите си крака. Аз обаче продължих напред и скоро стигнах до места, където си личеше, че са идвали на бивак хора от хижата. След още малко бях в двора й - разположена бе точно на носа, преди сливането на двете реки. На сянка под два смърча се разположихме удобно и повечето от нас употребиха някаква храна – леща, биволско кисело мляко (но от биволи, не като на Шипченския проход – от нишесте!), разни супи от убити животни, а също така и течности – бира (на принципа: "Като няма бира и "Загорка"-та е бира!"), кафе и пр. Учтив и достолепен беловлас хижар пъргаво ни обслужваше. Бяхме излезли на близко до Карлово място, та имаше и други хора разни – повечето на екскурзия дошли. Скоро дойдоха и тримата ми нови познати, настаниха се на съседната маса и също проядоха.

Отначало почти всички от куците магарета се оплакваха един другиму от раните и страданията, които донесли са им те, но постепенно храната и цигарите ги успокоиха дотам, че дори ме чуха като им разправях, че пътят оттук надолу е направо равен! Е, поне в по-голямата част... Двамата шофьори – Синеокият и Конелюбната – решиха да тръгнат по-рано и по-бързо, за да отидат до Сопот, да впрегнат конете и да домъкнат каляските до Карлово, докато ние се свличаме бавно и съзерцателно. Много благородно от тяхна страна! След деведесетина минути другите също тръгнаха, поклащайки се покрай реката. Останахме аз и Началник движението. Той се мотаеше нещо, докато аз реших да си сложа (най-после!) къси панталони и да използвам случия да погазя в реката.

Отначало подходих доста смело – събух се и по гащи нагазих почти до средата, където скоростното течение образуваше нещо като голям бързей. Не минаха и 15 s обаче и остра болка преряза тъничките ми пищяли! Със скоростта на начинаещ нестинар се върнах на брега, седнах на голям камък и подходих по внимателно – спуснах крака и периодично ги потапях във водата за все по-дълго време. Почувствах се твърде добре! Каквато и умора да усещах – изчезна бързо и бе заменена от хладка свежест. Обух си чисти чорапи и късия панталон, нахлузих ботите и забързах към нервничещия вече Началник. Впрегнахме и потеглихме леко надолу. Въпреки, че едва се влачехме и постоянно правехме снимки на всеки завой по поречието на Стара река, пихме вода от чешми, плискахме се на водопадчета и зяпахме от високото, пак застигнахме другите след четвърт час. Заедно стигнахме до т. нар. "Бараж" – място, където цялата река е преградена и се образува нещо като езеро. В него се събират малкото боклуци плаващи в реката, а от бента тя продължава надолу в каскада от водопади и вирове и така се спуска до града. Но още от Баража част от водата се отделя и по подземни тръби върви почти хоризонтално до последния рид, откъдето стръмно се спуска няколко стотин метра надолу, към местния ВЕЦ.

Поотпочинахме малко на Баража, сравнихме си очуканите крайници, а после заслизахме по мостчета край водопадите. Наложи се пак да се изкачим малко, следвайки пътеката до Орлови скали – последния по-издаден зъбер преди града, от който на север се откриваше гледка към реката и ръба на Голям купен. Там вече жегата беше доста по-осезаема и никакви разперени клони, били те грамадни или не, не помагаха. Повечето бяха на края на силите си, особено някои. Наложи се обаче да се мобилизираме финално и да продължим. Наближавахме края на резервата "Стара река" и започнаха да се усещат разни мелиорации, останали от офанзивата на Долорес Арсенова като министър на околната среда – пейки, табели и пр. красоти. Скоро минахме под тръбите за ВЕЦ-а, белязали посоките за Ада и Рая (града и планината) със стрелки и надписи. Напуснахме своеобразната порта на резервата и ги натирих да слизаме между борове и люляци към ул. Водопада, където карловци правеха по това време разходката си, пременени и издокарани в чисти и нови дрехи, разхождащи се под ръка или пък бутащи детски колички. Въпреки, че определено са свикнали на гледки като нашата, наблюдаваха ни с жив интерес. Видях една позната жена и спрях да поговоря с нея. Гледах групата отдалече – едната жена си носеше доста дебела сопа, Началникът се бе събул по чехли и вървеше разпасан, другите се мъкнеха измъчено – кой с превързан крак, кой стоически пръхтейки и прикривайки накуцването. Ами интересни си бяхме, наистина!

Шофьорите се обадиха, че каретите са докарани и ни очакват в сърцето на големия град. Стигнахме дотам за няма и десет минути и седнахме на дългоочаквано кафене. Повечето пиха джин и тоник, Началникът – бира, аз – водка, а шофьорите бозаха някакви газираности. Започвахме да се чувстваме правилно, което проличаваше и по физиономиите ни. Заразглеждахме фотографиите, които всеки е направил – да не би да сме били на различни места, като от време на време гръмогласно обсъждахме и се хилехме, за ням укор на местните и почуда на двама отнесени британци.

Позаситени на течности, съвсем се разпасахме и най-сетне се надигнахме и натоварихме колите. Седнахме вътре и спокойно, и тихо се прибрахме след няколко часа.
Та и този път оцелях! Почти без рани особени. Най-голямото ми поражение бе изгарянето на предмишниците – бях забравил да ги намажа със слънцебранен крем и неусетно ги открих препечени. Дори, пишейки сега, виждам, че се белят вече и придобиват вид на нещо нездраво и кирливо. На другия ден, когато след работа на светло мярнах корема си, стори ми се, че там има нещо в повече. Беше един сив кърлеж, застанал встрани от пъпа (вдясно) и правещ се на невидим. Не реагира на поканата ми да напусне и се принудих да го отстраня насилствено, при което той почина. А аз пък сега се ослушвам да не би да ми е лепнал някоя любовна болест и всичко ме сърби час по час. Затова и пиша толкова бавно.