автор: Tiranozavar

Машината плюе хартия. Захапва я с тесните си устни, върти я между пластмасовите си зъби и безучастно я поставя в подадената й ръка. Показалецът докосва копчето, то е студено, лъскаво.
Прилича на пъпка, под която след миг ще се разнесе тъничко и ниско писукане, след това интонацията ще се смени и в ухото му ще навлезе глас, после още един. Телефонът излъчва съобщения, те се разпадат във въздуха покрай него. Той чува името си, очите му реагират различно на всеки глас. Първо е гласът на майка му, тя иска той да й се обади. Да вдигне слушалката, да я постави до ухото си, сигналът свободно да стигне до нея, тя да изтича до апарата усмихната, докато протяга ръка към него в главата й звучи неговият глас, неговото тихо, но глухо „Мамо“. Като шепот, който не издава звук, вместо това устните излъчват топлина, която прави кожата по-гладка, погледът по светъл, ударите на сърцето по-плавни. Но той не изрича „мамо“, казва късо „Аз съм“ и нейното сърце трепва. Как си, ще попита тя. Хубаво ли е там, забавляваш ли се? А той ще отговори, че всичко е наред и следващия път няма да забрави да й се обади. Във въображението му тази картина се разпада, избутана от следващия глас, който... Зад прозореца градът кънти, по асфалтовите му жици свирят гуми на автомобили, по електрическите стълбове тихо лази ток и създава шума на климатици, хладилници, печки, електронните разписания на гарите, задвижва вътрешностите на комините и ги кара да бълват дим... Той усеща студената прегръдка на фотьойла, който поема тялото му, облегалката, която опира в гърба. А зад стената, зад него, някъде на хиляди километри океанът разбива екзалтирана пяна в горещия пясък. Във въздуха излитат пръски, целуват нечия кожа, галят нечии глезени. Стъпалата му са високо над земята, етажите под него са пълни с хора. Краката на едните са върху главите на другите и така нататък в цялата бетонна сграда. Една верига от кожи, коси, кости... Часовникът върху китката му леко цъка. Тънкият език на стрелката докосва цифрите и бърза напред, напред, напред, в кръга, който ще го състари. Под очите му ще плъзнат сиви сенки, кожата ще се отпусне, а в апарата вече ще чува други гласове, без онзи, който... В ушите му ще потъват други звуци. На отвъдното, до което часовникът съкращава времето. Там също има хора и телефони, и сгради, и улици. И електричество. За него също е отредена стая, в нея е поставен стол, има и прозорец с изглед към друга сграда и още една. Към други прозорци, зад които има други хора, преминали отвъд. Някои стари, а други не. Някои са бебета, има и деца... Трудно е на старците в отвъдното, тежки им са костите, трудна е походката им. Те бавно преминават през Ада, едва кретат през чистилището и уморени от разстоянията, в рая търсят стол, на който да приседнат. Така тук се сменят жилища. Така е уредено и отвъдното. Бог взима назаем от живите и изсипва отвъд. А после обратното. Така в телефона можеш да чуеш глас на човек, който отдавна е преминал по тънкия мост, който свързва това тук с онова там. Със снимка можеш да си припомниш дори миризмата на човек, който те е напуснал, дори да усетиш полъха от дъха му. В съня си можеш дори да говориш с онези хора, без задръжки, смело да прегръщаш, да обръщаш гръб и на теб да ти обърнат. Той чува гласовете на хората с кожата си, те го унасят и той потъва в розовия цвят на клепачите си. Реката на съня го повлича и тялото му, леко като перо, полита над града, после над континента, оттук може да види края му, опрян в морето, после островите, пръснати във водата, а после и другия материк. Прилича на едногърба камила, понесла зелен денк. Когато въздухът се разреди той вече вижда и тях. Хората, които също като него сънуват и въображението им ги е изстреляло директно в етера, който ражда и чудовища, а и любов.
Тялото му олеква, сърцето му се радва, защото другите го докосват, подаряват му усмивките си, гледат го любопитно как рее тялото си покрай тях и търси да познае някое лице...
Вдясно от него преминава жена с рокля на змии. Той гледа гърдите й под тънката материя и забелязва как змиите се раздвижват, събудени от дълбокото й дишане. Погледът му пада върху корема, бедрата, глезените. Жената има зелени очи, с елипсовидни зеници. Излъчва хлад и той несъзнателно свива рамене, сякаш да се загърне с тях. Обръща й гръб и вятърът на съня го издига още по-нагоре покрай друга жена. Тя е полетяла също като него в креслото си, подпряла е спомените в ръката си, покрила челото. Той чува лекия й дъх и може да познае по него годините, които й остават. Всеки дъх отваря врата, след последния всички катинари се затварят завинаги. Някой изхвърля ключа надалеч и душата на човека хуква да го търси, за да се върне отново. Той иска да пази тишина, за да не смути съня й, иска и да протегне ръка, за да погали побелелите й коси, но не прави нищо. Някакъв мъж свири на пиано, пръстите му се сливат с клавишите и тялото му вибрира, съборено от мелодията. Кожата му е сивкава, сякаш този човек всеки момент ще премине отвъд. Пианото ще отвори устата си, пълна с мелодии и ще погълне своя пианист. Струните ще трептят, клавишите ще погълнат своя любовник. Пианистът се изправя и се покланя на своята публика от сънуващи. Поклонът му е дълбок, сякаш всеки момент челото му ще опре в Гренландия и ще я стопи. Тази публика отнася мелодията му отвъд. На части, разделена между всички. Някой ще остави мелодията в спалнята, друг във ваза, трети ще я изхвърли от прозореца и тя ще се посипе като сняг върху главите на преминаващите. През тълпата ще премине спазъм, хората ще се разбягат покосени от внезапна музика, разтрошена като бучка лед върху черепа. Понякога единственият начин да запазиш музиката е да си запушиш ушите. С два показалеца. Да спреш потока кокафония, който влиза в черепа ти и обърква реално и въображаемо, било и пожелано, красиво и грозно, нежно и грубо, студено и топло. Друга жена се опитва да му каже нещо. Държи го за ръката и го води някъде. Елате, казва, елате, последвайте ме. Бръчките й са дълбоки, прегърбена е, но бърза, двамата минават през врата и телата им се оказват в галерия. Виждате ли тези картини, казва жената, и тези портрети, и този портрет. От стените в тях се взира една и съща жена, седнала срещу тях, гледаща ги в очите. Това съм аз, разбирате ли, казва жената. Това съм аз преди да се превърна в това... Ръцете й се вдигат покрай тялото и той вижда очите й да се разширяват, пълни със сълзи. Защо никой не ми вярва, пита жената, а той не знае какво да отвърне. Устата му се отваря, но от нея политат други звуци. През зъбите му сякаш минава влак, сребърното му метално тяло кънти около тях и изпълва галерията със стоновете на града. Ужасен той поставя длани върху лицето си и изчаква кънтенето да утихне, галерията отново да потъне в тишината на своя модел. Вратата се затваря зад гърба му и той тича, лицето му променя изражението си от вятъра, който го блъска в гърдите и спира дишането му. Тук трябва да се събуди. Да излезе от кошмара и да види собственото си лице в огледалото. Лице, който никой не е рисувал. Оставяно е върху стотици снимки, но не е ваяно с четка, никой художник не е присвивал клепачи, за да улови чертите му. Острия му нос, сините очи, потънали във влага, червените му тънки като резец устни, волевата брадичка, косата, която открива високо чело. В този момент някаква невидима ръка се протяга от земята към него и той чувства завръщането си в този ден, в този миг, в тази стая, върху този стол. И в тази кожа. Тялото му е сковано, а навън вече се е посипал мрак. Градът продължава да стене някъде далеч под краката му, а в онова небе той повече никога няма да се върне. Отвъд – това са винаги различни места. Отвъд – това са всички сънища...