автор: gorski

Завинаги си с мен, завинаги остана!
По сушата ме следваш и по океана,
по ледниците виждам блесналите стъпки,
в алпийски водопади твоят глас се къпе;
дори да се озърна често аз не смея:
да видя твоя лик – боя се и копнея.
Неблагодарна! В тези планини и бездни,
где в облаци човек въздига се и чезне,
току забавя крачка в ледовете вечни,
очи избърша, диря в небеса далечни
Полярната звезда и мисълта ми литва
към теб и твойта къща в родната ми Литва.
Неблагодарна! Днес навярно в светла зала
повеждаш танца ти, кралицата на бала,
флиртуваш може би със господа отбрани
или разказваш там през смях за любовта ни.
Щастлива ли си днес, че крепостните тичат
край теб и “господарке” те наричат?
Че луксът те приспива и се будиш здрава,
и никой спомен наш дори не те смущава?
Не щеше ли да бъдеш по-щастлива, мила,
изгнаника в беда да беше придружила?
Ръката ти бих хванал, по скали отвесни
повел те бих и пътя бих услаждал с песни.
В ревящите потоци първи ще нагазя
и камъни ще слагам – нозете ти да пазя
от ледните води. Ръцете ти студени
с целувки щях да топля, ако беше с мене...
В овчарска хижа щеше отдих да ни чака
и плаща бих свалил – да те наметна в мрака.
Край огъня ще легнеш, уж за малко само,
и до зори ще спиш с глава на мойто рамо.

24 септември, 1829 г.

Превод: (с) Иван Вълев