автор: yova

Костенурката Дита остаря, единственото и́ удоволствие бе да похапва, затова и къщичката започна да и́ става тясна. Когато бе гладна, (а тя беше винаги гладна), ставаше много сърдита. Подаваше глава навън само, когато надушваше нещо вкусно за хапване или за да се скара с някой. През останалото време спеше или просто дремеше.

На полянката до Дита живееше таралежът Зико. Той бе точно наполовина на годините на костенурката. Все още се имаше за млад и хубав. Най-голямата му страст бяха споровете. Нямаше значение за какво се спори, важното бе да чува гласа си и най-вече високите му тонове. И тъй като нямаше кой знае какво дар слово, понякога се доверяваше на ехото да направи дълги кратките му изречения. Зико отдавна харесваше къщичката на Дита и дори веднъж направи опит да я изгони от там. От тогава Дита ревниво пазеше къщичката си и постоянно я мъкнеше на гърба си, макар че с годините започна да и́ натежава. Бодлите на Зико бяха леко пооредели, но той се надяваше, че когато съвсем изпадат, ще се настани за постоянно в къщичката на Дита.
-Хей! Дита! Стига си хъркала!-направи опит да я стресне Зико.-Я погледни, къщичката ти се е изкривила и много мръсно ми се вижда. Защо не се разшеташ, че да я поразтребиш малко?
-Ти, не ми казвай на мен какво да правя!-сърдито отговори Дита.-Аз си знам работата!
-Знаеш ти, знаеш...,само си мислиш, че знаеш, ама нищо не знаеш...
-Знаеш...знаешш...аешшш...ешшшш...-обади се и ехото.
-Не знае бе! Ти сега не се обаждай!-скара се Зико на ехото.
-Аз тази къщичка я имам от сто години. Изобщо не се надявай, че ще излезна някога от нея. Ще те видя аз като ти опадат бодлите! Ще станеш гол и грозен таралеж! Ха, ха, ха...-разсъни се Дита.
-Може и да опадат, ама пак ще съм красив, а ти и с къщичката си грозна!

Дита подаде глава навън и подуши въздуха наоколо.От близо седмица Зико събираше яйца, след три дни имаше рожден ден и искаше да направи най-вкусната торта и да почерпи приятелите с нея. Тръгна към хралупата на голямото дърво, бавно и тромаво. От седмица го наблюдаваше, но чак сега се усети аромата на пресни яйца.
-Ей, накъде тръгна пък сега? Така сладко си спорехме...Предателка! Предателка!-подразни я Зико.
-Щом има храна наблизо, нямам нищо против и предателка да стана. А ти си стой гладен, ще се сбръчкаш и погрознееш...-и Дита продължи по пътя си.
-То като те гледам от тлъстина ще се пропукаш някой ден. Къщичката ще ти отеснее и ще излезнеш от нея. А аз това и чакам!-Зико упорито вървеше след нея.

Дита лакомо преглътна и се надвеси над яйцата. Покри я, къде с ръце, къде с рамене, за да не може и Зико да се включи в яденето.
-Ох, че е вкусно! Та това си е направо цяла планина с храна...-обърна тя едното си око към таралежа, който в това време се опитваше да види какво си похапва Дита.
-Яж, яж! Вече на никаква костенурка не приличаш. Виж се! Цял слон си станала. Само хоботът ти липсва.
-Та нали затова живея, за да ям. А ти като оголееш, може и от теб да си похапна.-въздъхна Дита и продължи да яде.
-Ха! Няма да стане скоро, аз се движа и спортувам. Една бръчка нямам още. Щяла да ме изяде?! Ха...ха!-възмути се Зико.

От къщичката на Дита се чу мощно хъркане. Тя бе заспала, докато преглъщаше последното яйце. От храната не бе останала и черупка. „ Ама, че ламя, нищо не ми остави, а съм много гладен...”-помисли си Зико и заръфа една ябълка. Сви се на топка и бодлите му настръхнаха. Претъркули се два, три пъти и убоде Дита, която по невнимание бе оставила главата си извън къщичката.
-Ох! Това пък какво беше?!-отвори очи тя.-Дали не съм хапнала нещо иглесто?! Аха...пак ли ти? Няма ли да ме оставиш на мира?
-Няма! Няма!-Зико подаде муцунката си и се ухили.
-Я се разкарй от тука, че като те ритна!
-Хайде, давай! Да видим колко бодли ще улучиш...-предизвика я таралежът.
-Я...да се махаш от тук!- Дита се опита да повдигне крак, но не успя.
-Няма! Няма!-дразнеше я Зико.
Костенурката се ядоса и в яда си се претъркули. Къщичката остана под нея, а тя размаха крака.
-Ей, Зико!-замоли се лукаво тя.-Помогни ми да си стъпя на краката. Обещавам, ще има храна и за теб.
-Няма! Няма!-повтаряше като ехо Зико.
-Ех, нали сме приятели?! От както се помня все на тази полянка живеем...Помощ!-провикна се Дита, а наум му се закани.” Ще видиш ти, само да се преобърна!”
-Видя ли докъде те доведе лакомията? Толкова си тежка, че ще са ти нужни всичките горски животни, за да ти преобърнат.Случайно да помниш с кой от тях не си се карала, че да го повикам?
-Хммм...-замисли се Дита.Нямаше такъв, който да е срещнала и да не го е обидила с нещо.
-И знаеш ли? Вече не харесвам къщичката ти! Стой си в нея!-Зико закрачи по пътеката и се отдалечи от Дита.
-Помощ! Помощ!-продължаваше да вика тя.
Няколко горски животни дочули вика, надникнаха зад храстите, но като видяха кой вика за помощ, бързо обърнаха гръб.