автор: div_i_besen

Чак сега разбрах,
че дните ми без теб са празни,
че нощите без теб изпълва страх.
Натрапената свобода ме дразни.

Дали е късно пак да бъдеш моя?
Да се събуждаш пак до мен
и да наричаш с мойто име тоя
и всеки следващ ден?

Да те целувам и да усещам как
косата ти на рамото ми пада?
Ръцете ти да ме докосват искам пак.
До мен да си - във рая и във ада.

Дали е късно?
И вярвам и не вярвам аз,
че всичко е непоправимо.
Не може всичко да е свършило за нас,
тъй както няма нищо непростимо,

ако там, някъде в дълбокото
на твоето сърце, в очите топли
трепти една искрица, колкото
скованите ми в лед ръце да стопли.

Дали е късно?

При теб ще вляза ти докато спиш,
безмълвно прошка да измоля.
Ще моля Бог да ми простиш,
защото искам пак да бъдеш моя.

Дали е късно?