автор: jezabel

Следобедът се свиваше лениво, като търузеше ожарените си крака, само привидно обърнал гръб на дебелата мишка. Бялата, както я наричаха в двора, старателно ваеше дантелите си в дония десен ъгъл на платното, точно където маестро Верти се беше подписал.

– Струва ли си усилието? – попита я едноокият плъх.

– Струва си! Поне светлината през дупчиците ще създава илюзия за бяло – отговори тя.

– Вчера чух маестрото да обяснява на Старата госпожа, че това е неговият начин да подчини водната стихия.

– Като рисува мехурчетата въздух на разбититте вълни синьо-зелени? – изицвърча във фалцет Бялата.

– Да, и още, че нещата, извън нашите възприятия, не са такива, за каквито ги смятаме. И ако не признаваме бялото на пяната на вълната, тя ще си остане кротка и смирена, и ще пълзи под себе си, колкото и да се е надбягвала с вятъра.

Черният котарак разчепкваше сплъстената си козина и хвърляше по едно жадно око на недокръстените мишки. От незапомнени времена дедите му наричаха така всяка изплъзнала се от лапите и мустаците им храна.