автор: gorski

Видях те и помислих, че се знаем отпреди,
почувствах как лицето руменец облива;
ти също пламна – като розата свенлива,
когато изгревът разголи нейните гърди.

А щом подхвана песен, мигом просълзих се аз,
защото твоят глас проникваше в душата;
и сякаш я повика ангел в небесата,
където ясно звънна за спасението час.

Не бой се, моя мила, и признай поне с очи,
ако и ти от тази среща си смутена;
какво че нас съдбата утре ще ни раздели,

че ще забегна аз с любов несподелена.
Ръката ти ще вземе друг, ала, признай, нали
от Бог душата ти на мен е отредена?


Превод: (с) Иван Вълев