автор: zarzala

Събуждам се, не от студ, топло ми е. Изплувам изведнъж отнякъде.
Не съм се и наспала- часът е 1 след полунощ. Събуждам се от отсъствие. В промеждутъците между съня и смъртта, всеки се нуждае от някого. В случая този някой играе на компютъра. Не е до мен в леглото, а на метър разстояние, ако протегна ръка, ще го стигна. По-рано днес си мислех за моите хора- децата, любимия, баща ми, брат ми и семейството му, една-две приятелки- малка шепичка, броят се на пръсти... Събуждат ме самотата и съмнението- можем ли да се докосваме понякога, да стигаме един до друг в мрака... Ставам уплашена и паля цигара. Сама съм във вселената. Не знам как ще се справя с всичко. Мишка. Сива мишка, която цял ден рови и се щура насам- натам. Когато той е до мен и чувствам топлината му, ме изпълва спокойствие. Ръцете му около тялото ми, начина по който лежим в леглото, плътно един до друг, като лъжички, захванати с ластик, тогава се чувствам доволна и защитена. Изпълва ме блаженство, наспивам се. На другия ден мога да приема нещата, каквито са. Знам, че тази вечер не му се спеше, не се сърдя. Само дето чувството за липса, самотата на тялото ме превръща в таралеж, бодлите на който са обърнати навътре и ме боцкат. Той знае, че нещо не е наред и се чуди как деликатно да ме успокои. Знае и че ще ми мине, не е за първи път. Ако си бях в къщи и се събудех посред нощ, щях да си мисля за него, за това колко ми липсва и щях да се унеса след малко, наметната с нежността си. Но сега, тук, в стаята му, бодлите ме боцкат, не ми дават мира. Не мога да го обясня. Погалвам го по врата. Ровя в чантата си и вадя лист- по липса на неизползван, ще пиша на гърба на копие от статия за Хайне.
Нощта е странно явление- в нея има всичко и всичко е усилено многократно от някакъв тъмен вътрешен пламък, точно както сенките ни на стената изглеждат огромни и гротескни на светлината на запалена свещ. И проблемите изглеждат неразрешими, и чувствата изпепеляващи, самотата всепоглъщаща, предателствата- големи, страстите- ами каквито са - страсти. Затова обичам утрото, както казва баща ми - един от първите ми спомени- утрото е по-мъдро от вечерта.
Не знам какво ме кара да се сетя за вуйчо - сигурно неговата сянка е минала покрай пламъка, точно преди да отворя очи. Представям си го, проснат на леглото, времето, вече без значение, изтича край него. Болен е, остават му няколко дни. Отдавна не е господар на тялото си, безпомощен, лесно може да стане жертва... Ракът бавно и методично изсмуква последните му сили. Когато съзнанието му е достатъчно ясно, вуйчо е сърдит и не говори. Близките му го гледат, опитват се да го хранят. Той отказва да яде, бунтува се. После се примирява. Не знам как е умрял, дали е бил на себе си, или е получил последната милост и не е усетил края си, дано.
На погребението всички се чувстват длъжни да ми обяснят колко добре са се грижели за него, как отначало е мълчал и не искал да яде, но после, за няколко дни преди да си отиде започнал да говори, да се храни, завърнал се... За какво са ми тези обяснения, те са прави за себе си, те са неговото семейство. Къщата- в нея трябва да топуркат крачетата на неговите внуци.
Гризе ги съвестта, още повече – него вече го няма, няма за какво да му се сърдят, простили са му. В ковчега лежи просто техния баща, мъжа на вуйна.
Станка изглежда неутешима. Появява се в безформената си рокля, с безформеното си тяло и с цялото си достойнство и сила на влюбена жена. Минава по улицата през мръсните погледи на комшиите, без нищо да я опетни. Същите тези хора, които на времето шепнели на вуйчо, че децата му не са от него- децата, които са му одрали кожата, тия незаменими комшии, сега гледат чуждата жена и й говорят, че не и е мястото тук. Злоба, злоба, не мога да повярвам. Мръсните приказки, които накараха вуйчо постепенно да се пропие и да провали живота си, сега се сипят и върху последната му любов.
Толкова е лесно да съдим отстрани. Истината никога не е еднозначна, различна е за всеки, затова всеки трябва да гледа себе си. Не знам дали е възмездие факта, че точно това, което най-много коментираме като лошо и непростимо, често се случва и в нашите домове.
Историята на вуйчо и Станка ще си остане една от най-красивите за мене. Красива история с тъжен край. Първата и последна любов. От Станка научавам подробности за живота му и за миналото на рода ни. Колко е бил хубав вуйчо на младини, как е бил душата на компанията, как са се изгубили изведнъж двамата заради нейните съмнения и затова, че заминала да учи надалеч. Станка плаче през цялото време. Опитват се да я накарат да си отиде, не могат, вече не. Само до преди месец е въртяла къщата, търчала е за лекарства, викала е доктори, когато трябва, правела му е компания. До момента, когато са дошли и са я изхвърлилина улицата. Любов на 60 години. Вуйчо- висок и слаб, с парализа след инсулта и недоброто лечение, върви и замята крак, лявата му ръка виси неподвижно, а до него тя- ниска, пълничка, не особено привлекателна, гледа го в очите, любовта я прави красива. Колко е умен, колко е добър, как си говорим двамата по цял ден. В неделя му сготвя 5 манджи, за всеки ден от седмицата, слага ги в буркани в хладилника и си отива в Стара Загора, при внуците, в петък идва при него. Когато той се залежава, тя е през цялото време до леглото му, чувствата и дават сили, двамата са озарени, когато са заедно...
На погребение роднините трябва да се съберат на масата, след като изпратят мъртвия. Трябва да пият, да плачат, в началото да са тъжни, да не смеят да се усмихват, после, от изобилната храна и виното да се отпуснат, да се разгорещят и да тръгне приказката за миналото, за днешното и утрешното. Станка трябва да насипе в чиниите огромните порции уханна дроб сърма, с едно кило гъби в нея и зелен лук, който се слага накрая, за да не се оцвети оризът, с хрупкава кафява коричка отгоре, кебапчета, зелените салати с варените яйца и маслини за украса, чашите трябва да са запотени и синджира на ракията да прави малки мехурчета, да нахраним починалия, да успокоим душата му, да успокоим себе си. Вместо това- кренвирш с парче хляб и сокче от десет стотинки и хайде, отивайте си…
Появил се един ден изневиделица. Тя си пиела чая на терасата, когато по пътя се задал странният му силует. Изпосталял, с две черни очи на слабото лице, лице на старец. Било лято. Петуниите, мушкатата, албите рамкирали терасата. Птиците пеели. Гълъбите танцували на поляната пред блока. Отнякъде се чувал нетърпящия възражение тон на Лили Маринкова. Станка се загледала в наближаващия, стреснала се, сърцето й изведнъж се качило в гърлото, аха да изскочи и избяга. Познала го след 40 години. След миг започнала да осъзнава, че той може би се е запътил към нея.
Гошо- ти ли си? – извикала му през перилата.
Влязла бързо в къщи и докато му отвори прибрала разхвърляните детски играчки, облякла трескаво най-хубавата си рокля и се погледнала в огледалото, о, не, на нищо не приличам...
А после- после били заедно, двамата...
Тя много говори, но не ме уморява, всичко, което казва е интересно. Било му е интересно и на него. Обичали са се. Не и е пречело, че той е инвалид, била му е в помощ, били са заедно. Мъчно ми е. Трябвало е да изпълнят последната му воля. Друго си е човек, за който ти си от най-голямо значение да държи ръката ти накрая. Уви. И това ще мине. Само във въздуха наоколо остава да витае отсъствието. Дните, нощите, думите постепенно ще запълнят празното пространство.
Както и тази вечер този лист...

На Станка, която надживя вуйчо само с една година