Небето се подпряло на ръба,
пропукало със корени бетона,
наднича през ресните на върба
и сякаш кани се да се отрони
във дланите ми празни на сълзи.
Попивам всеки опит за прозрачност –
и сянката през мен да пропълзи,
ще си остана крехка неочакваност,
чуплива,
но безпомощна не съм –
през мен да преминава светлината
сама поисках:
със кристален звън
да се раздам в любов
…до безостатъчност!