автор: albicia

Сянка съм, прикована в петите ти,
нося слънцето на раменете си.
Нощем тайно разплитам косите си
и невидима плача в ръцете ти.

В утрините съм бледа, но ласкава:
дишам само, когато си в светлото.
Пак безгласна и незабелязана –
жива ли съм? – едва ли усещаш.

Посред пладне изгарям нозете ти –
кратка, жарка, почти неприлична.
Твоя пулс с моите крачки отмервам,
но не помня, дали бях обичана...

В залеза издължена се плъзгам,
прежадняла от прах и задъхана...
... ще съм жива, от плът, ако слънцето
миг преди да потъне, ме зърнеш...