Артър стоеше зад витрината на своето малко антикварно магазинче и гледаше как залязващото слънце залива с топли лъчи познатата улица. Точно срещу него беше кафенето на Ренцо, който се показа за миг и му махна, като го видя. Преди още да изчезне едрата му фигура от вратата, на Артър му се допи кафе с кроасан.
Артър стоеше зад витрината на своето малко антикварно магазинче и гледаше как залязващото слънце залива с топли лъчи познатата улица. Точно срещу него беше кафенето на Ренцо, който се показа за миг и му махна, като го видя. Преди още да изчезне едрата му фигура от вратата, на Артър му се допи кафе с кроасан. Кафето на Ренцо се славеше на цялата улица и не само то, а и спагетите, които той лично приготвяше. Ренцо обичаше да говори за спагетите си, като непрекъснато повтаряше, че тайната е в соса, който е тяхната душа. Артър се усмихна, спомни си, че точно спагетите на Ренцо бяха причина да заговори отново Клер. Изведнъж се почувства уютно, стана му хубаво, погледна на света през розовите очила на любовта и в сърцето му затрептя щастие, като малко колибри.
Неочаквано камбанката звънна и той се обърна. Усмивката не беше слязла още от лицето му и тя сякаш озари с невидимата си светлина възрастната жена, която плахо пристъпи праз вратата. Беше притеснена, дори уплашена, но ведрината на Артър накара на устните и да заблести усмивка. Това трая само миг и тя бързо изчезна.
- Добър вечер! – почти прошепна тя.
- Здравейте! – отвърна Артър. – Заповядайте, разгледайте. Аз само за минутка.
Той изчезна във вратата зад тезгяха искайки да даде време на посетителката да свикне с обстановката. Обикновено не постъпваше така, но сега почувства, че трябва да го направи. Магазинът му не беше голям, но старателно подреден. Още с влизането посетителя попадаше в света на предметите пропити с очарованието на времето. Вляво от вратата на ярък персийски килим се разполагаха маса, кресло и диван. Шкафове, столове и маси, като цяло бяха разхвърляни навсякъде из магазина, придавайки му своеобразен уют.
Възрастната жена не обърна внимание на повечето неща, а внимателно извади предмет, старателно завит в стар вестник. С треперещи ръце го сложи на тезгяха и развърза канапа. Погали кожената подвързия на книгата и отиде до един голям шкаф със старателно подредени книги. Тя дори не забеляза приближаващият се Артър и се стресна, когато той каза:
- В книгите има някаква магия.
- Мислите ли, че са вълшебни. – усмихна се тя.
Артър се замисли. Какво беше вълшебството? Ако протегнеше ръка, ако се вгледаше в който и да е предмет в стаята, пред него се явяваха образи, съдби на хора живели в миналото, докоснали се до тях и колкото по-силно е било страданието, колкото по-пълно щастието, толкова повече тяхна енергия се запечатваше в тях. Но не можеше да каже това на тази жена, не беше го споделял с никого. Просто живееше с него.
- Да. – отговори той. – Всяка книга не е просто подвързия, не е просто текст. Тя е един свят, затворен в нея. Този свят се радва да сподели себе си с всеки желаещ да се докосне до него. Тези светове не умират, когато някой затвори книгата, защото остават във нас, преминават от човек към човек, превръщат се във филми, но аз вярвам, че съществуват и наистина.
- Колко чудесно би било, ако можеше да това да се случи.
- Кое? – недоумяващо попита Артър.
- Това, да отидеш в света на книгите.
Артър се усмихна на жената. Тя изведнъж се промени и тъгата в очите изчезна. Промени се и лицето и, сякаш часовника се завърташе назад, гърба и се изправяше, белите коси заблестяваха на вечерното слънце, превръщайки се в златисто руси, бръчките, този отпечатък на старостта, се изглаждаха и ...
Крясъци и стонове на ранени и умиращи мъже, прострени направо на голата земя, изпълни съзнанието му. В главата му, към виковете, се примеси оръдейна канонада, бибиткане на камиони, викове на санитари и целият хаос на войната.
Сред сновящите между ранените бойци санитари, млада сестра, като изгубена, гледаше прострените тела на безпомощни и умиращи войници. Ужасът от смъртта пред очите и я беше обсебил, просмукал се и в най-закътаните брънки на душата, я държеше в своята власт. Доскоро чиста, бялата и престилка сега беше изцапана с кръв и мръсотия, като отпечатък на цялото безумие около нея. Вдигнала окървавени ръце, не смееща да ги погледне, но чувствайки сладникавия мирис на кръвта във въздуха, тя безмълвно плачеше.
- Сестра!- провикна се млад лекар,- Бързо. Какво стоиш по дяволите. Идвай.
Като хипнотизирана, тя се приближи. Беше като в кошмар, чувстваше, как съзнанието отчаяно иска да избяга от мъката и болката около нея. Искаше да се свре някъде, в някое уютно местенце, да затвори очи и да забрави. Струваше и се, че още малко и ще полудее. Напрегна се, усилието и се стори непосилно, но тя успя да се пребори, задържа съзнанието, готово да се изплъзне и тръгна към лекаря.
- Извикай санитари. Бързо. Не чуваш ли.- донесе се до нея нечий друг глас. Отначало не разбра, на нея ли викат или на някой друг. Направи огромно усилие и се върна в действителността.- Дръж тука и здраво стискай.- викаше и доктора.-След малко се връщам. По дяволите. Проклета война.
Саманта, с треперещи ръце, притисна бинта. Тя здраво стискаше превръзката около вратът на войника, но въпреки всичко, малки струйки кръв постоянно бликаха между пръстите. Напрегнато гледаше чертите на полумъртвото момче пред нея. Отчаяно и силно, в нея се надигаше желанието да го спаси, това желание и вдъхна сили, събуди нейната борбеност и неочаквано се събуди. Тази случка от първият и ден на фронта я преследваше и нарушаваше покоя на почивките между дългите дежурства. Тя знаеше какво следва и винаги мислено, но вече будна, стигаше до края.
Дланите силно притискаха раната, а устните шепнеха:
- Стой спокойно, миличък. Доктора ей сега се връща. Няма да умреш, чуваш ли, само не мърдай.
Войника затихна. Успокои се. Погледите им се срещнаха. После тя долови сянката на смъртта.
- Санитар!- извика тя.
Но сега беше нощ. В малката и стаичка бяха само тя и луната. Погледна часовника и скочи от леглото. След половин час започваше смяната и.
Чуваше се далечна канонада. Фронтовата линия беше далеч, но тътена на оръдията винаги достигаше до тях. Дори и сега, след толкова време, не можеше да свикне с него, може би защото това беше напомняне, че някъде там стоят мъже в окопите, здраво стиснали оръжието и готови да тръгнат в атака, а в болницата цареше почти цивилен покой. Тя обичаше тези нощни дежурства, тихото скърцане на леглата, удивителния покой в коридорите, където само от време на време се раздаваха нечии стъпки. Отдадена на монотонността на мислите, тя едва долови далечното бибиткането на клаксоните. Това я накара да се забърза. Този звук, дълго, ако не винаги, щеше да и напомня, че там, където се чува тътена на канонадата, следват санитарните камиони. Те винаги бибиткаха, когато наближават, защото нямаха време, трябваше да изсипят товара си от гърчещи и стенещи тела и да се отправят за нови.
Тя крачеше бързо по коридора, призована от дълга, който неумолимо, трябваше да следва. Санитарите минаваха край нея и тя уверено даваше заповеди, отмятайки имената в списъка.
- Питър Гарисън. В 28-а.
- Стив Макферсън. В 36-а.
- Джон О, Конъл. В 44-а...
Погледа и се плъзна по собственика на името, едно от многото в списъка, но познатите букви оформяха познато име. Те се трансформираха в образ и придобиха познати човешки черти и тя едва не изпусна молива. Часове по-късно, когато задълженията и приключиха, тя се промъкна в 44-а стая. Дългите часове, в които си повтаряше, че това е невъзможно, изплашена от завърналия се спомен точно в този ден, тя, като крадец се промъкваше към леглото на Джон все още не вярваща, че това е възможно. Плахо докосна одеялото и без малко да изпищи, когато ръката му я хвана.
Артър се отърси от видението. Тази своя способност той понякога мразеше, дори ненавиждаше. Така никога не забрави случката в музея, когато тя го връхлетя с цялата си мощ, сякаш всички предмети се бяха наговорили да говорят изведнъж. Тогава беше неподготвен, но дори и сега, след толкова години, се случваше някоя неочаквана история да обсеби съзнанието му и той не можеше да я спре.
Старата жена го гледаше с почуда. Той махна с ръка и каза:
- Донесли сте ми нещо?
Жената помръкна. Очите и заискряха от влагата в тях, но тя бързо сподави тъгата:
- Нося една книга. Книгата е ценна, но за мен няма цена. – каза тя.
- Но защо тогава я носите?
- Вече съм стара. Смъртта скоро ще ме посети. – продължи тя, като седна на едно викторианско кресло. Внимателно сложи чашата чай на скрина до себе си преди да продължи. – Тази книга за мен е единствения спомен за един човек, за едно далечно време. Понякога, като я докосвам си го спомням, но със спомена за него идва и войната. Тя е спомен. Не. По-скоро надежда. Казваше се Джон и когато разбрах, че е безследно изчезнал от него ми остана само тази книга. Дълги години тя беше за мен единствената връзка с него. Единственият спомен останал от един човек. През всичките тези години тайно вярвах, че е жив, докато миналата седмица нещо се случи с мен и вярата ме напусна.
- Но ако е бил жив защо не ви е потърсил?
- Не мога кажа точно защо. Бяха минали дванайсет години от както войната свърши. Вече имах семейство. Джесика, дъщеря ми, запълни донякъде празнотата в душата, а и обичах съпруга си. Времето лекува раните. И въпреки всичко нещо в мен не ми дава покой. Един ден! – тя замълча за малко. - Беше слънчево утро, толкова свежо и жизнерадостно. Изтичах от къщи към Джес, беше на пет годинки. Люлееше се на люлката в двора и тогава ми се стори, че почувствах някой да ме наблюдава. Не знам защо, но имах чувството, че този някой беше Джон. Обърнах се със свито сърце, но не видях никого, въпреки, че ми се стори, сякаш видях познат силует да изчезва зад ъгъла. И до сега не ми дава мира този спомен, питам се какво би станало, ако беше той? Как би се развил живота ми? Дали щях да бъда щастлива? Не знам. Постоянно се питам, но тогава беше различно, разбира се спомена за него живееше в мен и когато остарееш, оставаш сам и спомените от младостта се връщат. Ограждаш се с предметите, събирани с години на тавана, които така и не си успял да изхвърлиш. Те ти напомнят за живота ти, някога, когато си бил млад. Спомняш си всички отминали мигове, когато си бил щастлив, но покрай тях се промъкват и горчивите. С Джон преживяхме и щастие и болка, но за кратко. Така е на фронта и сега не спирам да се питам се къде ли е гробът му. Дори не знам дори дали има гроб.
Старата жена напусна магазина, а Артър остана загледан в книгата. Нямаше антикварна стойност, авторът беше съвсем неизвестен, дори заглавието не привличаше особено – “Приказка за един плъх”. Той бавно разтвори корицата. Погледна издателството, Лондон 1876 година, зачете се в посвещението:
“ Сам, каквото и де се случи с нас, тази книга ще запази спомена за нашата любов, завинаги. Просто вярвай в чудеса. Джон О’Конъл 4 март 1944 година “
Артър неусетно се зачете. Книгата го погълна, увлече и когато стигна до последната дума, навън вече се съмваше. Неусетно той бе вървял с главният герой през приказно кралство, беше се запознал с кралят на елфите, пребори се с дракона Елринкс, мина през градът на джуджетата и стигна малка къщичка на брега на приказното езеро Ломенес и там плака с умиращият в самота герой.
Дълго се взираше в последната илюстрация на която героят с тъга гледаше към читателя. Една пеперуда пърхаше с крилца устремена към леглото, а самият герой сякаш се молеше за нещо.
Затвори книгата. Мълчаливо я постави сред другите и отиде в своята стаичка. Горчивия край го разстрои, не приличаше много на приказка. Стори му се, че има много истински неща в нея. На масата, в това негово убежище, той събираше предмети запечатали съдбите на хора, които не можеше да продаде. Паметта на предметите наричаше това той и като всяка памет тя също изтляваше и се губеше, но някои от тях я пазеха дълго. Той не смееше да ги продаде, чувстваше ги като живи, сякаш истински хора живееха в тях. Погледа му се спря на един кашон. Там лежаха вещите на един старец, умрял наскоро в една мебелирана стая на две преки от тук. Собственика го познаваше и му ги донесе. Нямаше ценни неща, освен един стар часовник, свещник и малка табакера. Но ценността за Артър имаше други измерения и тя не винаги се отмерваше от ценните метали в предмета.
“ Остатъци от един самотен живот” – каза си той. Протегна ръка и докосна помътнялото сребро на табакерата и тогава се случи отново. Видението този път не го връхлетя като кошмарен и неконтролируем сън, а той го допусна плавно в съзнанието си.
В хотела проникваше само лунна светлина. Тя нежно галеше телата на двамата влюбени, чиито тъмните силуети се бяха слели в едно цяло.
- Утре заминаваш и не знам дали ще се върнеш. – каза познат на Артър женски глас.
- Вярвай Сам. – отвърна мъжът. – Аз винаги ще бъда до теб. Каквото и да се случи с мен, ще те обичам.
Мъжът се надигна. Взе табакерата от шкафчето до леглото и запали цигара. Огънчето проблесна в стаята и освети лицето му, което му се стори, че много прилича на главният герой от книгата на жената. Изглеждаше щастлив, усмихваше се. Сам издърпа цигарата от ръката му.
- Винаги си тръгваш, когато сме най-щастливи.
- Но се връщам.
- Един ден няма да се върнеш.
- Говориш за твоя глупав сън.
- Не е глупав. Аз му вярвам. Да избягаме Джон. Да върви по дяволите проклетата война и всичките глупави правила.
- Знаеш, че не мога да го направя. Не и по този начин. Не може всички да избягаме. Ето. Вземи тази книга. Някога ми я подари майка ми, когато бях малък. Тя ми казваше, че е вълшебна. Каза ми още, че каквото и де се случи с мен, винаги ще се върна за нея.
- Какво прави тогава у теб. – усмихна се Сам.
- Защото нея вече я няма и нямаше на кога да я дам. До сега. Давам я на теб и това е залог, че каквото и да се случи с нас, тази книга завинаги ще запази спомена за нашата любов.
- Глупчо. Това е само една книга.
- Това е вълшебна книга.
Артър се откъсна от табакерата. Донесе книгата и я сложи при вещите на стареца. Замисли се. Усмихна се тъжно.
На другия ден дълго търси адреса на жената. Накрая го откри и докато изкачваше стълбите, се питаше как ще и каже, че през цялото време е била права, нейният Джон е бил жив през всичките тези години. Какво е станало, че не я потърсил? Дали, като я видял омъжена и щастлива, не е посмял да се намеси в живота и. И все пак поне сега можеше да направи нещо за нея, нещо малко, но важно. Да я заведе на гроба му.
Почука с трепереща ръка на вратата, а сърцето му туптеше от вълнение. Изненада се, когато му отвори му малко момиченце.
- Мамо. – извика то и изчезна. На вратата се показа се млада жена. Тя го погледна с тъга в погледа.
- Търся Саманта Грей. – каза Артър, но не можа да сдържи усещането, че нещо се е случило.
- Вчера почина.
- Как? – невярващо попита той.
- Вчера излезе, а като се върна, седна на креслото и си отиде.
Жената се разплака. Артър знаеше, че не може да я утеши. Усмихна се тъжно и си тръгна. Когато се прибра, намери книгата на масата. Стори му се странно, защото си спомняше, че беше я сложил заедно с вещите на стареца в кашона. Обърна се, но после я взе.
Подържа я и се зачете отново. Историята като, че ли беше същата, но имаше някаква промяна в нея. Разбра я, когато стигна края, до хижата край езерото. Героят беше открил своята любима и двамата щастливо заживяха да края на дните си.
Артър се загледа в илюстрацията на последната страница, онази, на която героят умираше в стаята. На картинката сега имаше жена. Тя седеше на леглото до него, а той се усмихваше.