автор: paris

Това се случи
между две сънувания,
беше около обяд.
По перваза маршируваха
капки като на парад.
Звън. Звънецът на вратата ми.
После пак и после пак.
Шум, необичайно тракане
по стълбището. Трак-трак.
"Кой си ти? Какво те носи
тук на моята врата
по обяд, във ден дъждовен?"
"Пощальонка! - каза Тя.
Имате колетна пратка,
някакъв голям кашон.
Разписката е обратна.
Искам подпис."
"О, пардон!
Веднага ще ви отворя,
само да си облека
топлия халат отгоре.
Да, готово. Ей сега."
Дръпнах всичките резета,
ключовете превъртях
на вратата, на решетката.
Превъзбуден малко бях.
Никому не съм отварял
от година или две.
Не съм мислил за подаръци,
за колети също не.
Телефонът бе изключен,
нямах никакъв контакт,
нямах котка, нито куче.
Тънех в сънища и прах.
"Добър ден! - Тя каза мило -
Подпишете ето тук."
Дъждобран и шапка в лилаво,
капеха като капчук.
"Ето, това ви е колета.
Всичко хубаво, лек ден!"
Спусна се по парапета,
не погледна вече в мен.
"Много съм ви благодарен -
исках да извикам аз."
Късно беше. Грабнах товара,
влизайки си пак у нас.

Чакам дни и чакам нощи.
Галя тежкия кашон.
Зная пак ще има поща
за самотния ми дом.
И девойката във лилаво
някой ден ще позвъни
да попита дали имам
чужда пратка и дали
между някое сънуване
точно тя не е дошла.
Ще й кажа на сбогуване
"Много Ви благодаря!"