автор: meiia

Искам си онази свобода,
неназовима,нереална и
проклета,
която върху ангелски крила
се носи като демоните
на поета.
Случайно влюбеният в мен
поет,
неназовал ме още своя муза,
неосъзнал ме в никой
свой куплет,
дори в шамара върху другата си
буза.
Искам си онази свобода,
първичната и дива,невладяна
грешница,
непостоянна като извираща
вода,
неверницата,дето никога
не те посреща
на прага си и в своята душа.
Онази свобода,
лишена от привързаност,
в която със замах ще те руша,
а после ще си тръгна
бързо.
Точно тази свобода ми взе.
Дори не знам дали сърцето ти
ме помни.
А като миро върху твоите нозе
изчезвам аз.
Преди да се опомня.
От тази жадна моя свобода
ти сътворяваш някакво си чудо
като Творец
с нехаен жест на уверената си
ръка
и се стопявам под красивата ти
лудост.
Да ме направиш от несретница жена.
Да ме научиш на любов и на
смирение.
Искам си от теб безумието свобода!
Зависима от любовта ти,
вече знам,че любовта е свобода,
но в друго общо измерение.
Но не в това,в което твоя и сама
превръщам те
в поредното стихотворение.