автор: kookai

Фаима си спомни думите, чути в един стар филм:
"Ако някакво могъщо чувство запали всички кибритени клечки наведнъж, те избухват в такъв ярък пламък, че хвърлят отблясъци и озаряват много по-на далеч, отколкото нормално можем да достигнем с поглед, и тогава пред очите ни се появява сияен тунел, който ни сочи пътя, забравен в момента на раждане, и ни зове да си възвърнем отново божествения произход, който сме изгубили. Душата жадува да се върне там, откъдето е дошла, и оставя тялото безжизнено..."
Тя жадуваше смъртта. С него си бе отишла възможността някой да запали вътрешния й огън, с този мъж си отидоха всичките й кибритени клечки.
Сега никога нямаше да успее да види онази светлина, защото вече не бе в състояние да усеща нищо. И щеше да скита сред сенките на вечността сама, съвсем сама. Нуждаеше се от начин, макар и изкуствен, за да запали огъня, който щеше да освети пътя й назад към нейния произход и към Него. Но първо трябваше да потуши вледеняващия студ, който постепенно я парализираше.
Погледна ръцете си-не знаеше какво да ги помоли да направят. А те можеха да правят всичко, да се превърнат в какво ли не. Можеха да се размахват като криле на птица и да полетят нагоре! Как й се искаше да я отнесат далеч, много далеч. Приближи се до прозореца с изглед към улицата и вдигна ръце към небето - идеше й да избяга от самата себе си, но се страхуваше да прояви решителност и да проговори. Не искаше думите й да изкрещяват нейната мъка, а и те се уплитаха във възел, душаха се една друга, затова не можеха да се измъкнат от гърлото й. Чувстваше се толкова изоставена и самотна!
Затвори очи и изведнъж видя ясно всичко, което трябваше да направи...
Белезите по ръцете, които почти не се виждаха, заличени от времето, сега светеха в яркочервено, сякаш да й напомнят за грешните пътища, по които може да се тръгне с лекота. Смърт? Каква смърт, физическата й би наранила единствното човече, което й даваше смисъл. Смъртта на духа й вече беше нанесла достатъчно разрушения...
Време беше да поеме по пътя на Живота, на Светлината и Доброто. И пак объркване. Кое е добро и кое зло, кое е светло и кое-тъмно?! Дали тя решава това или вече някой друг е написал отговорите в Книгата на Живота?...Всеки път, когато почти намираше отговора нещо й попречваше да го прочете и всичко започваше отначало.


. . .

Беше на 4, малко момиченце с права черна коса, дръпнати маслинени очи и бели зъби. Баща й казваше, че са я намерили до един варел, захвърлена от цигани. След много години тя разбра, че циганите никога не изоставят децата си.Мъчат ги, но не ги изоставят.
Малкото момиченце се научи да чете книги само. Искаше да прекрачи през страниците и да заживее там завинаги. Колкото повече думи влизаха в главата му, толкова по-малко излизаха от устата. Всички виждаха, че е странна, но колкото и да се опитваха да я разберат никой не успя. Примириха се с това, а и за сега на никого не пречеха тия странности, важното беше, че е умна и може да се грижи сама за себе си.
Записаха я на балет, а после и на пиано. Свиренето на пианото беше за нея като говорене. Можеше да изказва чувствата си чрез пръстите, ръцете станаха изразното й средство. И хората я разбираха, когато им говореше с ръцете си, и й ръкопляскаха с насълзени очи. Тогава Фаима разбра, че има много начини да владееш сърцата човешки. Предвещаваха й бляскава кариера в музиката, в тях идваха професори от Консерваторията да молят баща й да я пусне да изучава музикалното изкуство в столицата. Той се смееше и казваше: "Нека сега се забавлява с това, но проста музикантка няма да стане, и няма да отиде далеч от мен. Тук си има всичко."
И наистина имаше всичко, за което другите само можеха да мечтаят. Но Фаима искаше да има и неща, които не можеха да бъдат притежавани от хората, макар и все още да не разбираше какви точно са тия неща, само усещаше...Усещаше, че когато те обичат безпределно отнемат свободата ти, стремят се да те сложат в клетка, да те заключат и да пазят ключа далеч от теб.
И подсъзнателно се стремеше към нещо, което по-късно определи като Свобода.
Да бъде свободна се превърна в основна мисъл на съществуването й. Започна да изисква все повече и все по-невероятни за едно дете неща. Получаваше само материалните, и това още повече настървяваше у нея свободолюбивото чувство.
В училище винаги беше сред отличниците, макар и да не полагаше особени усилия за това. Започна да спортува, за да тренира в себе си волята и дисциплината. Залата се превърна в нейното семейство. Прекарваше там цялото си време и когато един ден скъса сухожилието на пръста си пианото безвъзвратно остана в миналото. Никога вече не седна пред него, и когато се случеше да види как някой свири затваряше очите и ушите си, за да забрави...

. . .

Фаима знаеше, че мъжкото дете ще донесе само неприятности за нея и голяма радост за мъжа й и неговото семейство. Ако родеше момиче нямаше да я погледнат и тя щеше да е отново свободна. Затова сърцето и биеше силно и ръцете й трепереха, докато седеше пред кабинета на лекаря и чакаша да я извикат за видеозона. На пейката около нея нямаше никой, жените не смееха да я доближат.
Като на сън чу думите му: "Ще имаш син!". В главата й беше хаос, не знаеше да се радва или да плаче. И имаше 5 минути да реши как ще действа, преди лекарят да се обади в тях и да им съобщи новината.

. . .


Вървеше бавно по главната улица в центъра на Копенхаген и не знаеше кое по-напред да гледа.Всичко й се струваше толкова красиво и ново. Не можеше да повярва, че е тук, Когато се насити на сградите насочи вниманието си към хората. Размина я тълпа следовници на Кришна, всички с причудливи коси и яркооранжеви дрехи. Напевно произнасяха някакви слова и удряха медни звънчета. Седна на тротоара срещу една жива статуя и се зае да я разглежда. Само очите издаваха, че това е жив човек.
Можеше цял ден да седи тук и нямаше да й омръзне да попива шарения свят, който се беше събрал толкова на север, в столицата на една малка държава. Пак съжали, че не можеше да прави снимки, беше й забранено поради естеството на това, което вършеха. След малко щеше да се появи Малина и трябваше да се залавят за работа. Тук тя беше в непознати води, но Малина познаваше добре магазините, в които щяха да влизат. Телефонът й звънна. Срещнаха се пред огромния магазин на Н&М и влязоха. Започнаха да обикалят бавно, уж разглеждайки многобройните стоки. Малина й кимна с глава към една жена, която беше метнала няколко закачалки с дрехи на ръката си и оглеждаше щендер с рокли. Разделиха се. Фаима застана пред камерата, която следеше залата и взе да вдига дрехи и да ги оглежда. Малина застана зад жената. След по-малко от 20 секунди се отдалечи в посока към изхода и Фаима тръгна след нея. В движение взе подаденото й портмоне и се насочи към един щендер с якета, бързо извади парите от портмонето и го сложи в джоба на едно от тях.
Излязоха от магазина. Не бяха изминали и 10 метра, когато усети, че някой я хваща за рамото и силен глас извика: "Стоп!" Обърна се и видя огромен мъж с униформа на охрана и радиостанция.