автор: auco2

Иван Маринов беше съвсем обикновен безработен ядрен физик. На всичко отгоре беше толкова скромен и срамежлив, че на 40 години все още беше ерген. Живееше сам в родната си къща, където се завърна след големите съкращения. В това малко градче скоро се освободи работно място за учител по физика и Иван Маринов започна да скърпва поиздънения си бюджет. Заплатата, макар и малка, стигаше на непретенциозния физик и дори започна да заделя по малко: купи си нов телевизор, компютър, стегна къщичката си и се отпусна сърцето му. Можеше да спи спокойно и да спестява бели пари за черни дни. Една вечер обаче разруши ергенската му идилия.
Готвеше се да си ляга, когато входната врата излетя от пантите, а зейналият отвор бе запушен от две огромни камари мускули с качулки на главите. Иван Маринов дори не направи опит да извика. Мутрите се поразходиха из скромния му дом, потърсиха пиене в хладилника, но останаха разочаровани - физикът беше трезвеник.
- Ега ти, и бира не'а ту'а, бе! - изломоти едната маска.
Втората омиташе останалата във фризера половин кутия сладолед, като бъркаше директно с пръсти. Първият го сръга в ребрата:
- Аре, бе, май сме сбъркали адреса. Да се чупим!
- Ъхъ. - задави се втората мутра. - Ма и тук има к'во да гушнем.
Иван Маринов стоеше прав до леглото и само очите му шареха по мутрите, а тренираната му памет регистрира дори броя на бенките по косместите крайници на маскираните. Те нарамиха телевизора и компютъра, скъсаха кабела на телефона и си отидоха.
За физикът не представляваше проблем да върже кабелите, но това не му помогна да си върне заграбеното. Полицаите дойдоха, поразгледаха, почесаха се по окосмяването под шапките и му казаха да не чака кой знае какво. Цената на откраднатото не била висока и едва ли някой ще си направи труда да се занимава с кокошкарски работи. За Иван Маринов обаче цената беше твърде висока - беше купил всичко с труда си. Затаи в сърцето си тъга и яд - никой не обърна внимание на подробното описание на мутрите; дори го посъветваха да даде курбан, че изобщо е оцелял и да си трае, за да не загази повече.
Маринов се затвори в себе си и започна да обмисля отмъщение. Той беше познал неочакваните си гости - на една родителска среща видя на ръката на бащата на свой ученик татуировката, която носеше и един от маскираните, а на крака на друг баща видя петното под коляното. Фигурите и начина им на обличане и говорене също съвпадаше. След родителската среща си преписа от дневника адресите на двамата ученика и дори беше минал уж случайно покрай къщите им.
Една вечер се събраха у негов колега на "ергенско парти", т. е. без жени. Едва го навиха да отиде и то само след като го увериха, че мадам Петрова (колежката по френски език, съпруга на историка Петров) ще приготви специалитета си - пълнени агнешки шарденчета. Вечерята беше разкошна, но Маринов почти не усети какво яде. Дъвчеше някак машинално и си мислеше за отмъщението. Мачът отдавна беше завършил, жените още се бавеха и не се връщаха от женското парти у Василев, затова Петров предложи да спретнат едно белотче. Теглиха жребий и Петров се падна да играе с Маринов.
- Хайде, Иване, да им разкажем как се играе тази игра! - потри доволно ръце той и ловко направи "розетка" с картите.
Маринов минаваше за добър играч, но днес не му беше до белот. След едно глупаво отиграване от негова страна, довело до изравняване на резултата от Мераков и Василев, Петров хвърли картите:
- Не си в час, Иване! За какво си се замислил? След този обир много си се променил. Дори на мача по едно време викаше за противника.
Маринов се отпуши изведнъж и им разказа всичко, което се въртеше в главата му. Тримата направо се запалиха по идеята за отмъщение и дори започнаха да дават идеи. Жените се върнаха да заберат половинките си и също бяха посветени в плана. Дори Меракова, която работеше в една фирма за предпечатна подготовка, обеща да им изработи необходимите идентификационни карти.
Ето че настъпи денят на отмъщението, по-точно - нощта. Цяла седмица боядисваха дъждобрани, стари дънки, ботуши, ръкавици, колани и маркучи с бронз; огъваха плексиглас като предпазни шлемове, облепваха бутилки с изолирбанд (да наподобяват кислородни апарати), запояваха прости електронни устройства... Когато се облякоха с маскарадните костюми, в стаята изведнъж се появиха пет фигури, като че излезли от филм на ужасите. Приличаха на нещо средно между вулканолози, космонавти, извънземни и група за радиационен контрол, за каквато искаха да минат. А бяха петима, защото Меракова - буйна, мъжествена натура, реши да не изпуска купона и се присъедини към тях. Изготвените от нея "документи" си бяха произведение на изкуството, заради което можеше да изгуби работата си, но това не я тревожеше особено. Дори си беше позволила да изготви и фалшиви заповеди и пълномощни.
Изчакаха хубаво да се стъмни и към два часа през нощта почукаха на вратата на първата мутра с петното на крака. След като не получиха желания отговор, с две ловки движения с лост избиха вратата и влязоха. По мощното хъркане се ориентираха къде е спалнята и нахълтаха там.
- Ставайте бързо! - ревна Петров, а устройството в "шлема" промени гласа му до неузнаваемост и го направи дори свиреп. Мутрата стреснато разтърка очи и бръкна под възглавницата за пищов, но Меракова го изпревари, завря в очите му "личната си карта" и ревна:
- Национална служба за предотвратяване на бедствия, аварии и ката-строфи. Трябва бързо да напуснете сградата, защото има радиационна утечка.
- К'во? - изфъфли мутрата.
- Радиация, господине, има изтичане на радиация във вашата къща и сме изпратени да я запечатим докато я обезопасим.
Мутрата се отказа от пистолета и се почеса по главата:
- И к'во ся?
- А бе, Вие не сте ли чували за радиация? Знаете ли, че ако е силна и сте без такива специални костюми, до половин час ще сте покойници? - просъска Маринов. - Вън!
- Ау-у-у! - писна жената на мутрата и изтича към детската стая да буди отрочето.
След три минути босото и полуоблечено семейство зъзнеше на нощния хлад отвън, а петимата се разхождаха из стаите и се правеха на лаборанти. По пътя си трошаха всичко, което можеше да се събори уж случайно оплело се в апаратурата. После Маринов си позна телевизора и повика останалите:
- Колеги, мисля, че открих утечката - идва от телевизора. Внимателно го изнесете, да не разпръснете радиацията.
Василев и Мераков го помъкнаха към колата на последния, а Меракова се доближи до мутрата:
- Господин?
- Тешелски.
- Телешки? - нарочно го подразни тя.
- Тешелски. - объркано и страхливо изскимтя мутрата.
- А-ха! Та, господин Тешелски, трябва да конфискуваме телевизора, защото е заразен. Ето, подпишете тук! - и тикна една бланка и химикал в ръцете му.
- Ми, щом трябва... - неохотно се размърда мутрата и завъртя някакво подобие на облак на посоченото му място. - А кога ще го върнете?
- Няма да го връщаме, господине. Ще го унищожим на специален полигон. Желателно е до утре да не влизате в къщата, докато веществото, с което ще напръскаме, неутрализира радиацията.
Петров и Маринов вече пръскаха с някаква смрадлива течност всичко, до което достигаше струята на лозарската пръскачка, купена, "подобрена" и "украсена" специално за случая.
Втората мутра се оказа по-разговорлива. На третото позвъняване най-сетне се открехна входната врата. (Кой знае защо в това градче още не бяха излезли на мода високите огради. Дори градинската врата на втората мутра зееше "гостоприемно", което доста ги улесни.)
- Кой се е довлякъл посред нощ, да го вземат мътните! - чу се отвътре членоразделна реч, заглушавана от неистов лай. Последва меко тупване и лайът премина в скимтене и затихна.
Меракова повтори номера с картата като я тикна в образувалия се процеп. Отвътре се подадоха два пръста и я защипаха, след малко я върнаха обратно. Завърза се "интелектуален разговор":
- И к'во искате?
- Проверяваме за радиационна утечка.
- Че що точно при мен?
- Ами, защото уредите ни сочат точно тук - излезте да видите!
- Ма от'де шъ дойди тук кът' съм заключил?
- По жиците. Нали токът се произвежда в АЕЦ - е, оттам по жиците идва радиацията.
- Ми ся?
- Сега, ако ви е мил животът, трябва да напуснете къщата до второ нареждане, а ние ще я обеззаразим.
- Силвио, чуйш ли, ма? Буди пикльовците и да се изнасяме. - и отвори широко вратата.
Петимата влязоха вътре и разиграха вече познатите роли. Маринов посочи компютъра и той зае мястото си до телевизора в колата на Мераков. Осмърдиха всичко с "обеззаразяващата" течност и Меракова шепнешком посъветва ошашавеното семейство:
- Няма да е зле да смените жилището си. Вие можете да си го позволите. А и скоро може да се наложи да евакуираме целия град.
В колата махнаха глупавите плексигласови "шлемове" и здраво се посмяха. Петров вдигна показалец - знак за внимание, после заговорнически намигна на колегите си. След минута вече пътуваха към къщата на шефката си - беше почнала да дотяга на колектива...