автор: Marlou

Звънецът за края на часа удари. Учениците прибраха тетрадките си и един по един напускаха стаята.
- Хайде! - Деница чу гласа на Петя и се сепна. – Ставай!

- Знам за кого мислиш, но не очаквах до такава степен да си се заплеснала по него, та да не чуеш звънеца. Дори не видя другите като излизаха! – упрекна я Петя в коридора.
- Нищо не разбираш.
- Та той е с 10 години по-голям от теб. И може да има жена, дори деца.
- А може и да няма – упорстваше 17-годишната Деница, ученичка в 10-ти клас. Тази година имаха нов преподавател по физическо и тя се влюби в него от пръв поглед. В часа по математика отново бе в друга галактика. Идваше часът по физическо възпитание.
Учениците се наредиха в 2 редици. Четните номера от всяка редица направиха крачка напред. Сформираха двата отбора за волейбол. Деница, със своите сто седемдесет и четири сантиметра, имаше отлични данни и миналата година участва в училищния отбор. Стигнаха до полуфинал.
Мачът започна с неин сервиз. Постигна директна точка. Преподавателят я похвали, след което тя цяла минута не свали поглед от него. В края на часа Деница нарочно изчака съучениците си да излязат. Стоеше на пейката и Милен я забеляза.
- Защо не отиваш да се преобличаш?
- Аз ви обичам – думите излизаха неуправляемо от устата й.
- Какво? – 28-годишният преподавател бе наистина изненадан. От самолет се забелязваше, че Деница го харесва, но далеч не бе първата.
- Обичам ви – повтори Деница. Още първия миг, в който ви видях, се влюбих във вас.
- Не знам какво да кажа. Поласкан съм, но имам жена.
- Красива ли е?
За втори път Деница го изненада. Изненадата идваше най-вече от смелостта й.
- Да.
- По-красива ли е от мен?
- Ти също си много красива – тази, на пръв поглед скромна девойка, се оказа наистина дръзка.
- Довечера в Мастило ще свирят Динозаврите. Ще дойдете ли?
- Не.
- Добре. До тогава.
Милен реши, че момичето не е наред с главата. Съпроводи я с поглед до вратата.
Краят на септември не изненада жителите на Русе. Градината пред Окръжна библиотека приличаше на полазен от мравки презрял плод, а сервитьорките на двете барчета - на Супер Марио. С такава лекота прескачаха от маса на маса. Отсреща долитаха гласовете на учениците втора смяна от СОУ „Христо Ботев”.
Беше 18 часа. Милен чакаше Албена. На практика той излъга Деница. Албена бе само на 18 и излизаха от скоро. Май месец й предстоеше абитюрентски бал. В далечината се зададе Албена. Позна я по розовата блуза, която лично и купи преди няма и 2 седмици и дългата руса коса, стигаща малко над кръста. С всяка следваща нейна крачка зениците му се разширяваха все повече. Това не беше Албена.
- Деница! Какво правиш тук!
- Нали ти казах, че ще се видим тази вечер.
- Ти си луда. Защо си с перука?!
- Защото така ме харесваш повече.
Едва сега Милен забеляза, че не само блузата и косата й са копие на Албенините. Полата и обувките също. А специално обувките бяха подарък от Австралия от чичото на Албена и такива в България не се намираха. Обзе го страх и потрес.
- Какво си и направила? – изкрещя.
- Не те разбирам, скъпи.
Дори гласа си бе тренирала да звучи като на Албена. ...

08.04.2008 г.