През улици, поели неохотно
към края си- зад ъгъла, при сфетофара,
под облаци, натирвани от вятър,
без време да узнаят думичката “траен”,
в килим от сухи жълти листи,
жадуващи за мекотата на зеленото,
с лице като отломка древна
вървиш, вървиш и търсиш някой.
Някой- единствен той до тебе
ще приседне на камъка крайъгълен
и ще прошепне:
“Не е края, не е края
на улицата, на разкъсаните облаци,
на лятото, на всички обещания…”
Виж, улицата стига до ливада
и облаците пак й правят сянка,
дърветата разпалено обсъждат
различни някакви най- важни работи,
лудува лятото, така че ставай
и тръгвай с твоя някой- този някой,
съдбовен, нов и някак неочакван
през облаците, улиците, обещанията
към младата, разцъфнала ливада.