автор: 0805

И все по-малко са великите ни дни,
и нямат нищо общо със възкръсване.
Не ми се вярва, че преди да се родим,
друг ни избира и раздава кръстове.
Сами си ги ковем. От цвят и мисъл,
с остатъци от разрушени мостове.
И с някаква надежда за пречистване
наричаме душевната си суша „пости”.
И неусетно си изплитаме венец
от скъсани, повехнали любови.
Животът ни е крехък младенец,
а ние – пътят му. Нагоре.