автор: Slon-Madrigal

Акиро бил войник и неговата част била мобилизирана да влезе в Хирошима след като пожарите утихнат и да предприеме спасителна операция.
Той и войниците от неговата част ходели между отломките, събирали мъртвите на купища и някои горели, други заравяли, когато било възможно, за да не плъзнат зарази. Товарели ранените на камиони и ги пращали в болниците.
Акиро казва, че живите се отличавали от мъртвите по стоновете, в които неизменно се чувало "вода". Всички те искали да пийнат вода. А мнозина, за да пийнат вода се били удавили в черните реки, които потекли след радиоактивните бури, но хората все искали и искали вода. Акиро носел със себе си манерка, в която имало чиста вода, която му била предостатъчна, но му били наредили да не дава от нея на ранените, защото тя щяла да ги убие.
Не се дава вода на изгорени хора - всеки знае това. И Акиро и другарите му, които дошли да спасят хората спазили заповедта. Не дали никому вода. Мнозина от ранените умрели пред очите му от изгарянията си и от лъчева болест, без да успеят да вкусят и капка вода.
А Акиро преживял и втората бомба, след това поражението на страната си и новото й издигане от пепелищата. Въпреки всичко животът на Акиро бил живот на нормален човек - той получил възможност да направи своя избор и да осъществи мечтите си, за да бъде щастлив.
Но до края на живота си Акиро продължил да сънува времето, в което бил войник.
Виждал насън умиращите, които го молели с викове, с ръце, с очи за вода. След толкова години Акиро искал да се наведе и да им даде вода, но не можел, защото това било само сън. И след няколко безсънни нощи те пак пропълзявали до краката му, той отново ги виждал как се препъват сред димящите отломки и го молят за вода, за глътка вода.