Едно момиче малко сееше житата
и тъжна песен пееше със хубав глас...
А болката безумно пееше в мене:
Момиче малко, на къде си се разбързало така?
Със болка болката се мъчиш да изтриеш,
но знам, че щастие не ще откриеш ти така,
по улиците пусти нощем ще се скиташ
и тази болка в тебе ще гори
една сълза във себе си ще къташ –
да топли те и да ти е утеха тя,
но само тя ще ти остане...
Във мислите, във чувствата и всичко,
когато нявга се обърнеш ти
във мислите ти чисти и красиви
единствено сълзи ще спираш ти.
Поспри се, моля те, и чуй ме!
Една сълза сега и в мен гори,
че красотата на света за теб се свърши
и само черното остана да стои.
А как ще ги боядисаш ти яйцата
само с черни краски ли, кажи?
Не виждаш ли усмивките умряли
на тези, гледащи във твоите бои?
Едно момиче малко сееше житата
и тъжна песен пееше със хубав глас,
а те покълваха и хранеха сърцата,
но някак пусто: с болка на откъснат клас...