автор: arty_divine

Братя КИП

Когато Сидхартха Гаутама умрял, според обичая изгорили тялото му на клада. Това, което останало след кремацията било само няколко зъба. Съгласно преданието до наши дни са се запазили само седем от зъбите на Буда...

I

/около 8:25 сутринта на 6 август 1945 г.,приблизително 130 м. от точката на взрива/
„Навън беше тъмно заради черния дим. Беше като нощ при новолуние. Бързайки вървях по моста Мотоясу. Вдясно, по средата на моста видях гол мъж, както от майка роден,лежащ по гръб върху настилката. Двете му треперещи ръце бяха протегнати към небето. Нещо кръгло гореше под лявата му мишница...”

Из спомените Ейзо Номура,отцелял в хипоцентъра на
атомната експлозия в Хирошима



- Д-р Фуджияма, говорите ли японски?
Когато след един дълъг дванадесетчасов работен ден и когато през ръцете са ти минали устите на толкова много пациенти, някой ти зададе такъв въпрос по телефона едва ли би реагирал адекватно. Адекватно е да тряснеш телефонната слушалка!
- Д-р Фуджияма, аз съм д-р Смит от психиатричната клиника „Сейнт Патрик”. Извинете за безпокойството... Какво? Дааа, благодаря, тъща ми е добре. И тя ви поздравява! Каза, че сте най-добрият стоматолог, който е имала! Този път имаме един пациент за вас. Не говори английски, само японски. Шизофреник е! Шизофрения примесена с параноидна психоза, има и някои други налудности, но да не ви оттегчавам...! Огледахме му бегло зъбите, но не открихме нищо обезпокоително! Не сме специалисти... Е, разбира се, ако имам проблем с колата ще я закарам на сервиз... Да, знам че графика ви е препълнен за седмици напред, но разберете вече цяла седмица крещи всяка нощ и не дава на другите пациенти да спят. Не се издържа! Моля влезте ни в положението! Успокоителните вече не му помагат! Може би наистина има някакъв проблем със зъбите... Ще го приемете ли?
Дори не бе успял да осмисли и частица от цялата тази словесна канонада в телефонната слушалка. Беше отговорил както обикновено - по инерция - „Добре, да дойде на преглед!”
- Благодаря ви докторе, много ви благодаря! Изпращам ви го, веднага! Санитарите ще го докарат след около половин час. Натъпкали сме го здраво с транквилизатори, за да не ви пречи. Ще ви изпратя и клиничното му досие по имейла. Доскоро... и сигналът „свободно” в телефонната слушалка.

“Ту-тууу-тууу-...”

Това му създаваше неприятното усещане, че май общото мнение, че всички психиатри са кукувци пак се оказва чистата истина! Май този път полетът над “Кукувичето гнездо” няма да мине толкова гладкооо.. оооп! Все пак беше професионалист, репутацията му беше заложена на карта. Репутацията беше всичко, което Фуджияма притежаваше. Без нея щеше да бъдо още един Гай-Джин в голямата страна...

И пациентът със сигурност щеше да се окаже мръднал! Боже, какви само ги дрънкаше, умората си казваше думата! Май ти д-р Фуджияма имаш нужда от транквиланти! В медицинското досие се твърдеше,че няма име,нито видима възраст. Бяха му измисляли много псевдоними,но последния и най-актуален беше- „Японският пациент” като оня филм с “Оскари”-те. Открили „японеца” на 9 август 1969 г./сега беше 2008г.!!!/ напълно гол на плажа в залива на Сан Франциско. По цялото му тяло нямало нито едно косъмче-нито коса, нито вежди, нито мигли... Само следи от масивно изгаряне на цялата кожа. Бил напълно сляп... и без уши... като новоизлюпено пиле. Само дупки от двете страни на главата.Толкова бил обезобразен, че пияните сърфисти, които първи го открили го взели за извънземен/!!!/.Не знаел името си, нито кой е. Говорел само японски и твърдял, че е оцелял след атомната бомбандировка на Хирошима/6 август 1945 г.-!!!/. Тогава бил на моста Мотоясу/една от малкото бетонни сгради, запазили се в хипоцентъра на взрива/. Когато американците хвърлили от небето бомбата /„Малчигана”/ светлинното излъчване изгорило в миг всичките му дрехи. Косата му пламнала. За да се спаси скочил от моста в река Ота. Течението го завлякло в океана... Акулите не искали да го докоснат, защото миришел на въглени. Така оцелял. Накрая /след 24 години-!!!/ бил изхвърлен на брега на Фриско... Разпитвали го за какво ли не, но той нищо друго не си спомнял. Повтарял само-„Оставете ме на мира! АЗ СЪМ ЧОВЕКЪТ ОТ МОСТА МОТОЯСУ и за в бъдеще все така ще е! Буда ме наказа за алчността ми!”.

ЩРАК!

Нещо изщрака и това беше челюстта на доктора, безпомощно увиснала пред пресветкащият монитор. Погледа му се замъгли, пот изби по челото му - студена като смъртта.
Нервен спазъм премина през цялото тяло на Маури Фуджияма. Блъсна клавиатурата на компютъра и не разбра как се озова пред библиотеката в административния си кабинет - краката му сами го домъкнаха, напреки волята му - като една отдавна отрепетирана маневра... С треперещи ръце той извади от една книга стар, пожълтял пощенски плик, нащърбен по ръбовете. На плика с разкривени букви пишеше:

“Скъпи фуджияма, ако не отвориш това писмо ще умреш!”

На листа, който се изсипа отвътре пишеше:
„Скъпи Маури, не зная кога, но при теб ще дойде един японец. Ще бъде много обезобразен и за това няма да го познаеш. Да знаеш това ще бъдеш ти! Или по-точно аз от МИНАЛОТО, както искаш така го разбирай! Много е сложно за обяснение! Моля те, когато лекуваш зъбите му бъди внимателен! За твое добро е!
Д-р Маури Фуджияма
5 август 1945 г.
Хирошима „

Ченето на Маури все още висеше като стара разнебитена врата - обесена на отдавна ръждясали панти. Сега бъркотията вече беше пълна! Преди време бе получил незнайно откъде това странно писмо. Мислеше си, че колегите му се майтапят с него и му изпробват реакциите, пък и нервите. Нали беше единственият японец сред морето от янки! Сега вече не знаеше какво да мисли. Дали някой пак не му погаждаше някоя шега?

Д-р Фуджияма остави писмото да се изниже между пръстите му. Пожълтелият лист, изпълнен с колонки ситно изписани с туш йероглифи, люлейки се като книжен жерав кацна на пода.
Златният ролекс на дясната му ръка показваше осем без петнадесет вечерта. Може би вече го очакваше срещата на живота му...


I I

„Да се осъществи имплозия в миниатюрна капсула, пълна с деутерий и тритий, чрез лазери или ускорени частици-такава е идеята в основата на ядреното сливане чрез инерционно задържане. Тъй като процедурата е наследена пряко от тази на водородната бомба разработките дълго време бяха военна тайна...”
“La Recherche”,бр.299 – юни 1997 г.


Добре бе,че в този късен час в чакалнята пред стоматологичния кабинет на д-р
Фуджияма нямаше никакви посетители,защото иначе нервите на никой нормален нямаше да издържат гледката. Двама огромни санитари, афроамериканци, със сигурност имената им бяха Фобос/Страх/ и Деймос/Ужас/ влачеха нещо, омотано в усмирителна риза, което повече приличаше на примат отколкото на човек. Съществото, за което се твърдеше, че е японец тихо скимтеше и се дърпаше. Но огромните лапи на катилите го стискаха здраво като менгемета и не му даваха да мръдне.
- Докторе, водим ви пациента!-проломоти единият от санитарите. Без да си специалист ще забележиш, че Айкюто му беше едноцифрено число.
Д-р Фуджияма нямаше нужда да прикрива обърканите си емоции. Лицата на всички японци са каменни! Но гледката наистина беше покъртителна. От увисналата чак до гърдите долна челюст на пациента се лееха две вадички слюнка, примесена с кръв - тойя тука си беше хапал езика, дали го беше отхапал, тепърва щеше да разбере. Очи, уши, нос нямаше. Само дупки, черни дупки-водещи незнайно къде. Цялата му глава беше покрита с келоиди-ужасни възлести образувания, следи от някогашно жестоко изгаряне.”Японецът” се зъбеше като побесняло куче и въртеше объркано сляпата си муцуна за да се ориентира откъде идва шума. Някъде там, в кабинета бръмчаха тихо безмаслените компресори на стоматологичната машина.
-Добре,елате с мен!-докторът ги въведе в кабинета си. Преди десетина минути беше отпратил сестрата. Не искаше тя да става свидетел на този ужас.
-Хубаво е да го поразвържете!- каза през рамо Фуджияма докато нагласяше стоматологичното кресло за сядане.
Двамата санитари се спогледаха.
-Хайде,какво чакате! Започвайте! - тонът на доктора не търпеше възражение
-Ама докторе - започна пак същият санитар. Сигурно беше по-умният от двамата и за това само той отговаряше. - Гледам имате скъпа техника...Много е див! Ще изпочупи всичко!
Д-р Фуджияма само повдигна рамене, сякаш казваше - „Давай! Да става каквото ще!”.
-На ваша отговорност!
-На моя...

Когато „японецът”, вече развързан седеше в стоматологичното кресло д-р Фуджияма попита този път на японски:
- Къде те боли?
Нещастникът посочи неопределено някъде дясно горе в устата си. Тогава докторът видя часовника на дясната му китка. Странен часовник! Трудно можеше да се определи марката му, защото разтопения метал бе застинал на капки като восък. Приличаше на онези разтекли се часовници от картината на Салвадор Дали. Но чудо-стрелките бяха цели и прави. Бяха спрели на осем и петнадесет и не помръдваха.
-А това какво е?-докторът се обърна този път на английски към санитарите.
-Много се мъчехме да му го махнем-пак отговори „умникът”- Не става, док! Сякаш е залепнал за кок’лите му! Чофи взе една ножовка и реши да среже гадния часовник,но японеца му отхапа ухото! Див е като проклета маймуна!
- Хей...! - понечи да каже нещо, но се сепна. Реши, че да се спори с идиот е не само уморително, но и опасно.

Докторът инстинктивно погледна към другия санитар.Наистина беше така! Горната част от лявото ухо на „Чофи” липсваше. Вече съжали, че е накарал санитарите да развържат „японеца”, но собственото му самурайско достойнство не му позволяваше да се отмята.

След около петнадесет минути резултатите от изследванията бяха готови-елктроодонтодиагностика, ортопантомография, сегментни рентгенографии и т.н. Все неща,от които обикновеният човек едва ли нещо ще разбере! Д-р Фуджияма внимателно ги разгледа и заключи:
-Дентикъл! На горе дясно четвърти. От това те боли! Ще се опитам да го разруша с лазер...
Явно действието на транквилизаторите вече отминаваше, защото „японеца” се раздвижи в стоматологичното кресло.
-Това е същия онзи зъб...- отвърна пациента на японски. Гласът му накара д-р Фуджияма да потрепери. Дълбок, гърлен глас, идващ сякаш от преизподнята.
-Дентикъл! Кажи го камък в зъба бе докторе! Проклетият му зъб...
-Кой зъб! - почти извика стоматологът.
-Зъбът на онзи будиски монах...- изпъшка пациентът. - Но това е много дълга история...
И така с прегракнал глас, на пресекулки „японецът” започна разказа си. Учудващо колко адекватен бе станал. Лудите винаги могат неочаквано да те изненадат с ролите, които започват да играят! Докато настройваше апаратурата за предстоящата манипулация д-р Фуджияма се правеше че не го чува,но тайно с лошо предчувствие поглеждаше назад през рамо си.
„Него ден, на 6 август,45-а слънцето изгря след шест... Ама не показваше, че ще се случи нещо лошо на тоя ден... Небето беше ясно, без нито един облак... А аз бързах по улиците на Хирошима... Дяволите ми бяха взели акъла... Бяха ми се обадили сутринта по телефона,че г-н Токуда ме чака пред кабинета... Болял го някакъв зъб... Е-е-е, г-н Токуда тогава беше много виден човек в града... С много влияние и с много пари... А аз бързах да не го изпусна и да му взема парите... Тогава много ми трябваха пари... Нали знаете- военни години... Алчността дотолкова ме бе заслепила,че бях забравил да взема трамвайя... Пък и предната нощ някакъв идиот ми бе откраднал велосипеда... Нали знаете - военни години... -изпъшка. Проклинах се за кой ли път... Проклинах и крадеца, задигнал ми колелото... Тогава живеех в края на града,в квартала Ужинамачи, до Девическия колеж... Кабинетът ми беше в центъра, в най-оживения квартал-Накажима... Бях преполовил пътя дотам,когато завиха сирените... Пак онези американски самолети... Нищо не правеха... Всяка сутрин идваха по едно и също време и си отиваха... Нищо не хвърляха... Дори позиви... Погледнах часовника си... Седем... Хората се щураха напред-назад и търсеха скривалищата... А на мен въобще не ми пукаше... Бързах все напред към г-н Токуда и парите му... Блъсках хората в тълпата, ритах ги, крещях им... Тогава е станало... Блъснал съм по очи на земята някакъв будиски монах... Тогава в Хирошима имаше много шинтоиски храмове и монасите си ходеха свободно из улиците... Човекът лежеше на земята, а оранжевата му наметка се валяше в прахта... Дори не се наведох да го вдигна... Яростта ме беше заслепила... Монахът бавно се изправи... Беше стар... белокос, с дълга брада, която свършваше малко над гърдите му. Погледна ме и се усмихна...От разбитата му уста потече кръв... После бръкна с ръка в устата си, извади нещо оттам и ми го сложи в шепата ми... После смеейки се се отдалечи... Отворих ръката си... Вътре имаше окървавен човешки зъб... Цял-целеничък... Пародонтозен...

Блъскайки го бях му избил зъба... бузите ми пламнаха от срам!
Тогава всичко се завъртя пред очите ми... Плачех... Вървях без път и посока по безлюдните улици на Хирошима, стиснал здраво в шепата си зъба на монаха... Само бездомните кучета и котки ме гледаха с неразбиращите си погледи... Към реалността ме върна отбоя на сирените... Беше осем... Незнайно как бях стигнал на моста Мотоясу... Цял час се бях лутал по улиците без да имам какъвто и да е спомен за това... Мостът Мотоясу... Красив каменен мост... Той си стоеше все така със своя романтичен вид от 26-а,когато го бяха направили... Подпрях се на една от бетонните колони на парапета му за да си почина... Тогава в 8 и 15 там горе, в небето нещо избухна и ужасно гореща огнена светлина заля целия град... За миг очите ми изгоряха... Крещях от болка и исках с ръце да прикрия лицето си... Тогава е станало... Не знам защо, нто пък как, но бях напъхал зъба на монаха в устата си... Исках да вярвам, че бе станало напълно случайно, но знаех, че не беше. Кой идиот би напъхал окървавен зъб в устата си? Нещо ме бе подтикнало да го сторя. Какво нещо и защо, само един господ знае... Оттогава с
зъбът е не само в устата ми, но се заздрави и не иска да помръде. Самоимплантирал се е негодника!”

Да, някой хора са наистина много луди! Д-р Фуджияма дълго стоя безмълвен. После тихо каза:
-Сега какво ще правим?
-Започвайте докторе! Нека колегите от болницата поспят поне една нощ... - каза „японецът” и се отпусна в стоматологичното кресло - беше толкова уморен, че дори болката вече не беше толкова страшна.
И Фуджияма започна.
Всичко, което стана след това сякаш бе извън реалността. Кой можеше да знае! И д-р Фуджияма не знаеше... Стана толкова бързо, че в сравнение с това рутинна екстракция бе като “следобеден чай за двама”. От високата степен на радиация водородът в тялото на „японеца” се бе превърнал в деутерий и тритий, а кухината във вътрешността на горния му четвърти зъб бе вместилището, където тези два флуида бяха се събрали на едно място. Лазерът изигра ролята на „запалката” в тази „мини водородна бомба”!
Първоначално „японецът” получи гърчове от манипулацията с лазера, но не се събуди. Протегна нагоре двете си ръце, след което ги прибра към гърдите си. Вдигна краката си нагоре, после ги сви в коленете и ги притисна плътно към гърдите си. Придоби странна ембрионална поза върху стоматологичното кресло. ”Японецът” започна да се смалява. Това продължи не повече от пет секунди , макар на д-р Фуджияма да му изглеждаше цяла вечност. Стоеше безмълвен и гледаше как човека, когото бяха довели преди повече от половин час бе започнал да се „изпарява”. Последното, което видя от „японеца” бяха празните му очни кухини. И в тях силуета на някакъв град. Град,разположен върху острови между каналите на спокойна река. Дървени къщи и пагоди. И каменнен мост над реката. Един човек стоеше на моста и чакаше... Тогава се появи първият трус. Беше силен, но не колкото втория. Той дойде две минути по-късно... Пациентът го нямаше, а с него и креслото, на което бе седял. Д-р Фуджияма видя нещо, което никой жив човек не бе виждал преди него-светлината на отвъдното. Тя се процеждаше от цепнатина, увиснала на три стъпки от пода и простираща се отвъд тавана на помещението. Миг по-късно той бе засмукан от тази светлина. Няколко минути след това Земята се сви и колабира до черна дупка. Голяма всепоглъщаща черна дупка между Венера и Марс...



III

„Дълга е нощта за будния,дълъг е пътя за уморения, дълга е нишката от прераждания за непросветения, който не познава истината...”
Сидхартха Гаутама/Буда/

Това беше 137 цикъл. Д-р Фуджияма пак стоеше на моста Мотоясу, подпрян на една от каменните му колони. Погледна златния си ролекс на ръката. До 8:15 оставаха още три минути...

Край


април 2008 г./гр. Русе/
гр. Йеовил, Великобритания /приблизително по същото време/