автор: jezabel

Изтегли и последната карта. Беше слаба и отново излъга. Уби я. После стана, нахлупи зелената си шапка и излезе от бара.

Тя остана. Сама. Седеше и гледаше как мислите й профучават покрай белязаните с болка преживявания. Една от тях блесна в погледа й и я накара да потръпне. Стана и тръгна след нея: „Ще отида на острова!”

Навън валеше. Разсеяни и умърлушени, едрите капки дъжд се разбиваха по носа, скулите и клепачите й. Тъгата пропиваше в кожата й.
Купи си билет и, без да прибере рестото, с бързи крачки, се отправи към автобуса. Всичките „защо” загубиха смисъл и потънаха без отговори. Остави погледа си зад прозореца.

„Не можех ли да й спестя поне тази лъжа? Беше неповторима, но не беше единствената жена за мен.

Прибра се на свечеряване. В едва осветеното антре видя силуета на жена си. Тя запали лампата, взря се в очите му, избухна в плач и избяга. Блестяха с цвета на див кестен.
Не я последва. Влезе в дневната. Извади от шкафа три кристални чаши, постави ги на масата и отвори бутилка вино.

„Не закривай чашата, ще ти сложа колкото за три наздравици. И на себе си толкова ще налея.

Косата ти е пленителна. Не знам как можах да забравя това. Ако преди малко някой ме беше попитал, как ще характеризирам с една дума жена си, и през ум нямаше да ми мине, че тази дума може да бъде "коса".

За твоята усмивка няма да се замисля. И тази очарователна извивка на нослето, и очите с цвят на див кестен... За тях мълча и пред себе си.

Знаехте, че съм мръсник и ми простихте дори това. Лъжех теб, докато бях с малката, за да лъжа нея, че е единствената жена на света, която обичам. А сега съм ви събрал на чаша вино, за да вдигна последните си наздравици.
Да пием, момичета, за това, че ви има! Не бих се отказал и от един миг преживян с всяка от вас.
Вдигам тост, за възможността да си простите, че сте се чувствали „втора”.
Пия за силата, която ми е необходима, за да си простя, че винаги съм бил несвой.

Отпиваше бавно и преглъщаше още по-бавно. Горчивината от вечната борба на „искам” и „трябва” попиваше в пресъхналото гърло и погълна съня му.

– Здравей, на острова съм. Когато пристигнах все още пазеха резервацията ни. Имам предложение за нас.

– Заминавам в командировка! – каза на жена си. – Ще се върна веднага щом подпиша договора.
– Знам ги аз твоите командировки, знам ги и договорите ти, само че този път върнеш ли се ще удариш на камък.

Не я чуваше. Пред очите му се беше проснала мъртва надеждата, да види отново очите й с цвят на див кестен. Уби я вчера, а сега я прибра в куфарчето си, и излезе.