Нощта бе студена и тъмна. Черен мрак покриваше града. Наоколо нямаше жива душа. От време на време прелиташе по някой уморен прилеп.
Анастасия вървеше самотна през целия път от града до селото си, което се намираше на не повече от 5 км. Тя трепереше от студ, беше гладна и уморена. В премръзналата си ръка носеше нещо и го стискаше до тялото си. Не искаше, а и не трябваше да го губи.
Пътя за селото й минаваше през гробищата. Това бе най-страшното за нея място. Виждаше се само лепкавият мрак и тук-таме някой бял надгробен камък. Анастасия ускори темпото си. Изведъж нещо изскърца сякаш се отваряше тежка метална врата, неотваряна с години. Момичето стисна в ръцете си това, което носеше още по-здраво и продължи напред.
Нещо я хвана за ръката. Тя се обърна, но не видя никого. Мислеше си, че е усетила само студения вятър…
Гробищата стояха все така пусти и сиротни. Всички, с изключение на един. Той, единствен, бе с черен надгробен камък, малък и невзрачен. Анастасия го видя и се ужаси още толкова, защото й се стори, че от него излиза дим.
Отново се чу скърцане на врата, но този път придружено с писък на жена. Толкова злокобен, че косите й настръхнаха. Анастасия си каза: "Няма нищо през нощта, което да не е тук и през деня!" Това я успокояваше. Не помнеше от къде го знае, но определено й помагаше. Вече бе стигнала още по-близо до черният гроб.
С ужас момичето видя, че от него наистина излиза дим. Тя приближи. Някаква бяла призрачна и кокалеста ръка я хвана за кракът. Тя се разпищя, но никой нямаше да я чуе. Още една ръка я хвана и я събори на земята. Анастасия разбра, че това е мигът на истината. Тя бе родена с мисия и точно сега трябваше да я изпълни.
Нещото я дръпна при себе си в гроба. Там, долу се бяха събрали всички умрели от гробището и сякаш си говореха без думи. Когато Анастасия влезе, всички се смразиха, сякаш се страхуваха от нея. Тя извади нещото от ръката си и го пусна на земята. Червеите застанаха неподвижни, семейство къртици замръзнаха, а скелетите се разтракаха. Настана страшна шумотевица.
Момичето бе носело със себе си кристална пирамида. Беше я наследила от баба си, но нищо повече не знаеше. Изведнъж пирамидата взе да става още по-голяма и по-голяма, а скелетите изчезваха един по един. Тази пирамида бе ключът към Рая. Който се погледнеше в нея и изчезнеше бе отпратен в Рая, който е бил нечестив и зъл през живота си, вижда в отражението Дявола и се превръща на прах.
Сатаната бе дочул за ритуала, който се извършва на гробищата и много се ядоса, че му изпращат толкова много хора наведнъж. Той взе черното си наметало и отлетя на мястото на ритуала.
Анастасия сякаш го очакваше. Никак не се изплаши. Тя го погледна в очите, каза някакво заклинание и дявола изчезна. Тя чу само думите: "Ще се срещнем отново..." и припадна. Когато се съвзе вече бе изгрев слънце. Тя си изтупа дрехите от попадналата по тях пръст и се затича за в къщи. Там я очакваше цялото й семейство.
След обяда хората от селото се събраха пред къщата на Анастасия, за да отпразнуват освобождаването на душите на мъртвите. Вече всички бяха намерили щастие и покой.
От този ден насам Анастасия започна да ходи всеки ден на гробищата - тя вече не се страхуваше от тях. И винаги, когато погледнеше към мястото с черния гроб, него го нямаше. Той бе изчезнал така, както се бе и появил. Той отново щеше да се появи, но чак когато Анастасия предадеше кристалната пирамида на своята внучка, с помощта на която хората в света щяха да намерят вечен мир и покой.