автор: Summerborn

Седях излегнат на едно тапицирано канапе в дома на Писателката. Много удобно канапе, всеки път, когато й ходя на гости, се излягам на него. Подреждах зелени квадрати в кръг.
Бях меланхоличен, тъжен дори. Изгубих една от любовите си. Вярно че имам шест други, но с тази си отиде едно късче от сърцето ми, което ще ми липсва винаги или поне в следващите няколко години, помислих си. Много обичах това момиче. Докато потъвах все по-дълбоко в меланхолията си, Писателката влезе в стаята и седна на едно друго канапе вляво от мен. Не ми донеса мляко с джинджифил и канела, не ми даде шоколад. Писателката не правеше така, тя успокояваше в истории, освен това много обичаше Изгубената ми любов и вътрешно ме обвиняваше, че съм я пуснал. Не ми го каза, разбира се. Писателката не правеше така. Тя разказваше написаните си истории:
Вчера отишла в едно кафене. Липсвало й вдъхновение, но много й се пишело. Решила,че в кафенето ще се вдъхнови. Седнала на една малка маса, но не в ъгъла, Писателката не си пада по тези клишета. Весела двойка, скарана двойка, приятели, приятелки. Никой не я вдъхновил. Огледала се отново и видяла самотно момиче на масата вдясно от нея. Момичето седяло и чакало, чакало, чакало. Писателката тъкмо смятала да отмести погледа си и момичето извадило телефон, набрало номер. Писателката изключила звука – тя не мисли, че е културно да се подслушват хорски разговори. Когато приключило с разговора, момичето въздъхнало. Писателката също, ето ти поредната нещастна любов, помислила си. Загледала отново другите хора, но чула как някой вдясно от нея става и решила да последва момичето. То вървяло бавно, тя очаквала, че ще се разплаче. Момичето влязло в някакъв блок и след половин час излязло с малък кашон в ръце. Писателката отново я последвала. Момичето отишло на плажа и като оставило кашона настрани, започнало да рови дупка в пясъка. Писателката се оживила, решила, че ще стане свидетел на ритуално погребение на скъп домашен любимец. Случка, с която да развлича меланхоличните си приятели идните дни – в този момент си спечелих крива усмивка. Момичето извадило куп листи, изписани красиво – Писателката винаги забелязва подробностите, дори и скрита зад храст – и ги пъхнало в дупката. После ги запалила, духало вятър. Момичето извадило и няколко снимки – тях също пъхнало в дупката. Задушлив дим се вдигнал от дупката и по капризна случайност вятърът го понесъл точно към храста, зад който се криела Писателката. Последната за кратко изоставила обичайния си цинизъм, си припомняла една своя нещастна любов. Учудено вдигнах вежди. Писателката се закашляла и излязла иззад храста, момичето било приклекнало до огъня, който вече заснел, и топлило ръцете си. То направило знак на Писателката да се приближи. Тя също приклекнала и заплакала, а момичето, което седяло до нея, се усмихнало. Не я прегърнала. Двете просто споделили чувствата си. Нещо ме присви и аз,сърдит, хвърлих една книга по Писателката:
- Не можа ли да измислиш нещо по-весело? – а тя ме погледна с очите на Изгубената ми любов и не отговори.