автор: kami10

Камелия Мирчева
МАРИЯ
/разказ/

Жената вървеше бавно...
Въпреки умората си, като че ли не забелязваше шума на колите. Лекият полъх на вятъра я караше да се чувства жива, а нощта като, че ли я прегръщаше.
Изглеждаше привлекателна, въпреки 58 те си години.
Мария беше уморена. Днес бе имала много трудно дело. Трябваше да реши. От нея зависеше присъдата и живота на момчето.
Не разбираше защо все още мисли за него. Та той е убиец. И трябваше да си плати. Никога досега не се беше колебала. Беше безкомпромисна - щом си нарушил закона, ще плащаш. И толкова. Но момчето беше само на 19 години. Бе карал пиян и бе убил – бременната си приятелка и още двама души. Видя страданието му. Но те всички страдаха. Някои по-малко, други повече.
”Той е престъпник и трябва да си плати”- помисли Мария и продължи с по-бързи крачки.
Докато чакаше асансьора я обзе отново тъга. Неясна, болезнена тъга. И пак се замисли за момчето. Ядоса се, че отново се е размекнала и се запита “защо?”...
Никога досега не се беше колебала за присъдите.Всичко беше просто и ясно.
Работата бе станала смисъла на живота й и беше единственото, което я крепеше.
Да, преди 20 години загуби всичко, което имаше – съпруга си и дъщеря си. Тя оцеля, но душата и остана на парчета. Точно такъв пиян шофьор и отне най-близките хора. Сега дъщеря и щеше да е на 30 години. „Как ли би изглеждала?”- помисли си и се опита да прогони тази мисъл. Не можеше да понесе болката.
Колко пъти си бе задавала въпроси, за които нямаше отговори. Премина през болката и отчаянието и оцеля, но остана сама…

Извади ключа от чантата си и отключи вратите на апартамента си.Усещаше леко главоболие. Прослуша телефонния секретар и пусна телевизора.
Новините засилиха главоболието й. Светът не ставаше по-добро място за живеене. В Ирак се водеше война, терористи заплашваха.... В София всеки ден разстрелваха някой…
Мария си мислеше, че може да промени света. Знаеше, че лошите трябва да бъдат наказвани. Тя го правеше, това беше работата й... Но тази вечер изпитваше колебание...”Губя реална представа за живота”- мина светкавично мисълта. Внезапно Мария стана и изключи телевизора. Пусна си музика и отвори прозореца.
Навън миришеше на липи. Усети го едва сега. Погледна светлините на нощния град и се опита да прогони болката.
Знаеше, че може да звънне на Ана. Тя щеше да я изслуша. Ана беше винаги на разположение. Ана-жената, която чистеше жилището, беше станала част от семейството й.
Вече не можеше да си представи живота без Ана.
Беше много отдавна, когато със съпруга си намериха гладното и мръсно момиче, припаднало в асансьора. Изглеждаше зле. Заведоха я в болницата. В джоба и имаше лична карта с изтекъл срок на годност.
В началото помислиха, че е малолетна избягала от дома си, но момичето беше на 20 години. Отраснало в дом за сираци. Не знаеше кои са родителите му. Нямаше къде да живее, нямаше работа.
Беше припаднала от глад. Ана се възстановяваше бавно. Нуждаеше се от лечение и грижи. Изглеждаше толкова уязвима. Мария не знаеше защо реши да плати лечението. Зае се с изваждането на нови документи за самоличност на момичето.
След изписването от болницата Ана нямаше къде да отиде. Мария е прибра временно да живее в двете стаички на тавана. Зае се да й търси работа, но не намери нищо подходящо.
Момичето предложи да почиства временно жилището им, докато си намери работа и може да плаща наем. Мария се съгласи. Оказа се, че Ана умее да готви. Била завършила техникума по хранене. Работила известно време в ресторант.
Мария се зае да подготви документите и за трудовата борса. Но освен, че не беше плащал заплати собственика на ресторанта не беше внасял и осигуровки на служителите си.
Ана не успявала да си плати наема, въпреки че е работила. И така беше останала на улицата - сама, беззащитна и гладна. Просто нейната история бе една от многото подобни. Тези момичета рано или късно отиваха на улицата или потъваха безнадеждно в света на престъпленията.
Мария запали цигара. Главоболието й като, че ли намаля. Мислите й отново се върнаха назад. Това я смути. Беше се научила да не се връща назад. Знаеше, че нищо не може да промени. Спомените й и причиняваха болка. Но днес Мария не успяваше да прогони спомените си. Причината за това беше момчето, онази изложба и картината.

Не знаеше защо реши да отиде в галерията. По радиото беше чула за изложбата. Носеше някакво странно звучащо име.
Мария обичаше картини, но не харесваше шума около откриването на изложбите. Не харесваше коктейлите, камерите и многото хора. Посещаваше изложби, но след откриването им.
Обичаше да гледа картините, необезпокоявана от никого. Притежаваше малка колекция от съвременни художници.
Обичаше да гледа картините си. Но след тази изложба те и се сториха прекалено мрачни и тъжни, като самата нея.

Прибираше се от съда. Бе имала сравнително лек ден. Мина покрай галерията и прочете афиша. Името на художничката и беше познато. Имаше усещането, че го е чувала, но нямаше спомен къде и кога. Погледна часовника си. До откриване оставаха десетина минути. Реши, че само ще разгледа картините и ще си тръгне. Това беше някакво импулсивно решение, което се опита безуспешно по-късно да анализира.
Когато Мария влезе в залата бе претъпкано с хора. Събирането на много хора на едно място я караше да се чувства зле. За миг съжали, че е влязла в залата. И тогава вида картините. От стените искреше светлина. Беше нещо много различно.”Картините са добри”-помисли Мария. Но имаше нещо друго и тя го усети. Това беше един друг свят, различен, многоцветен и красив.
В този свят имаше и динамика и спокойствие, но и нещо друго-любов.
Думата изплува сама в съзнанието на Мария и я накара да се замисли. Картината, онази странна картина с поетичното заглавие “Дългото сбогуване”отново се появи в съзнанието й. Беше разтърсена от цветовете. Изуми я онова чувство, което я обхвана пред платното.То беше нещо толкова силно, че я разтърси.
Мария напусна бързо залата, но продължи да мисли за картината.

***
Мария се отпусна във фотьойла и се заслуша в песента.
Жилбер Беко пееше „Натали, Натали...”.
Обичаше френските шансони. Те й помагаха да прогонва умората. „Любов.Толкова изтъркана дума. Любовта е нещо, което може да ти бъде отнето. Любовта те прави уязвим и зависим...” – помисли Мария и внезапно и неочаквано вида онази картина.
Всичко, което се случи нямаше рационално обяснение, а Мария не обичаше ирационалните неща. Пред дългите дни и нощи слез смъртта на дъщеря си и съпруга си тя се научи да подрежда живота си без чувства. Ампутира усещанията и емоциите си. Научи се да живее без сълзи, но и без усмивка.
И тази картина...Докато я гледаше вида себе си от страни, една възрастна уморена сърдита жена...Осъзна, че в душата й има гняв и това я шокира.
Спомни си раждането на Нели, първите й думи, усмивката й и гневът се засили. После си спомни нараненото й телце, изпаднало в кома и разбра, че не може да прости...Беше гневна на себе си, на света и на Бог...Толкова години гняв и самота и илюзия, че е жива. Там, в изложбената зала пред очите на много хора Мария разбра, че е заключила сърцето си за света и за любовта. А любовта крещеше от платното. Любовта се набиваше в очите й и обземаше цялото и тяло...Беше ужасно странно чувство, болезнено и пречистващо. За първи път от толкова години приковала поглед в картината Мария почувства една лекота и сила, която я теглеше и призоваваше да прости. Да прости на себе си и на света...
Докато гледаше картината Мария проумя, че има избор да продължи да се заключва в болката и в гнева или да си прости и да се научи да се усмихва отново...
Това прозрение беше така внезапно. То я уплаши и тя бързо напусна изложбената зала.

Мария напусна бързо залата, но продължи да мисли за картината.
И днес, когато трябваше да вземе решение за присъдата на момчето видя отново картината.
И за пръв път тя се поколеба за срока на присъдата. За пръв път тя се замисли, че срещу нея стои само едно уплашено 19 годишно момче.
“Може би съм преуморена?..Може би трябва да си взема отпуска и да замина някъде за седмица?…Или просто трябва да отида и да купя картината”.

Тази мисъл се появи внезапно и прогони главоболието й.