Камелия Мирчева
За кой ли път тази нощ излизаше на терасата. Луната се беше опулила насреща й и закачливо й намигваше.
Жената се вглеждаше в нея и мислеше за пропилените години от живота си, за вината, прошката, цената и възмездието...
Болка обхвана сърцето й и тя не разбра кога щурците замлъкнаха. Стана й студено, тъжно и самотно. Въпреки това остана на терасата и отново впери отчаяния си поглед в пълнолунието.
После нещо се случи. Неочаквано дочу музика. В началото песента звучеше меланхолично и тъжно, но постепенно обхвана цялото й същество и го запълни с една тиха и топла радост.
Радост от това, че тази нощ беше отново тук.
Радост от това, че беше жива. Радост от възможността да бъде част от този приказен миг, в който луната целува дърветата.
Жената поглъщаше нощта. Радваше се на призрачният й танц. Спря да усеща студа. Дишаше свободата си и се опитваше да я запамети с всяка клетка на тялото и мислите си.
В този миг тя разбра, че трябва да намери сили и смелост да се върне отново там, зад решетките, да изтърпи остатъка от наказанието си и чак тогава, след една година да започне наново и на чисто живота си.